Преди около час, а може би и по-малко, Виктория стана свидетелка на това, което се разигра на улица Мартел. Застанала на ъгъла, тя видя мъж, облечен в карирано пардесю да излиза от номер 10 и да се качва в едно такси — ситроен, което много й приличаше на колата, с която бяха отвлекли Ник. С единствената разлика, че онази не беше такси. Виктория не можа добре да разпознае човека, който се качи в таксито, но от описанията на Ник и съгласно нейните проучвания, стори й се, че това беше най-търсеният в света терорист — Карлос.
Тя видя как колата рязко потегли и почти веднага изсвириха спирачките и гумите изсвистяха. Колата хлътна и се загуби в алеята на следващия вход. Малко след това излезе на заден ход, но вече с трима души на задната седалка и почти веднага средният от тях изчезна.
Виктория се обърна и колкото се може по-нехайно излезе на улица Паради. Изтича към реното си. Кривна по Мартел и видя таксито да завива в следващата пресечка. Решително тръгна след него. Два светофара за щастие й помогнаха да се доближи до таксито на бегълците.
След дълго и напрегнато преследване стигна левия бряг. Видя ги да завиват от улица Сена по Якоб, да хлътват в алеята на една антикварна книжарница на приземния етаж. Изкушаваше я мисълта да влезе след тях, но се страхуваше да не събуди подозрението им. Продължи по улица Сена и нетърпеливо потърси място за паркиране. Най-после намери едно местенце и остави колата.
Върна се бързо на Якоб. Реши, че би било твърде дръзко и непредпазливо да навлиза в празната улица, но в крайна сметка рискува и тръгна по нея. Мина небрежно покрай книжарницата и входната алея. От таксито нямаше и помен. На горния етаж забеляза апартаменти, прозорците на които бяха защитени от сиви метални кепенци, пред които имаше боядисани в черно балконски перила.
Обезпокоена, че могат да я забележат, тя продължи към ъгъла на Якоб и Сена с надеждата, че присъствието й там няма да бие на очи. Постоя около половин час и видя ситроена да излиза от входната алея. Беше й съвсем невъзможно да различи ясно мъжете, седнали на предната седалка, макар да чувстваше, че са изключително важни за нейното разследване.
Затича се с всички сили към колата, но когато приближи, видя полицай в синя униформа да пише квитанция за глоба.
Край. Нямаше да може да ги проследи. Вече знаеше обаче къде неизвестните похитители отвлякоха може би самия Карлос. Това малко я поуспокои.
Реши да се върне на наблюдателния си пост на ъгъла и да не мърда оттам, докато не забележи нещо по-ясно, за да може да даде по-подробно описание на Армстед. Почувства се изведнъж доволна от себе си. Предстоеше и репортажът на годината.
При пристигането си на летище Йешилкьой в Истанбул, Гус Пейгъноу беше посрещнат от кола, която беше ангажирал предварително. Колата беше малък форд анадол, турско производство, а шофьорът — мустакат мюсюлманин, студент на име Вазиф.
След като се настани в един удобен апартамент на истанбулския интерхотел Хилтън, Пейгъноу предприе вечерна обиколка из града. Мина по моста Галата над Златния рог към Стария град. След това разгледа джамията Султан Ахмед с официалното име Синята джамия.
На следващата сутрин, по предварителен план, Пейгъноу отново застана пред внушителния обелиск и още по-впечатляващите минарета на Синята джамия, която датираше от началото на 17 век. Прекоси обширния двор и стигна портичката, която водеше към тераса. Слезе на калдъръмена пътечка и като си проправи път между пресрещащите го амбулантни търговци на пощенски картички и сувенири, стигна до отрупания в зеленина вход на джамията. Вляво от входа забеляза дървена поставка, нещо като етажерка за книги, където посетителите оставяха обувките си. Пейгъноу се подчини на реда. Изхлузи мокасините си и внимателно ги сложи на етажерката. Леко приведен, той мина под навеса и по чорапи влезе вътре.
Гледката, пред която се изправи, беше нещо непознато за него.
Вътрешността представляваше огромна многоцветна пещера, дело на човешката ръка. Отгоре стърчеше купол, поддържан от четири дебели вдлъбнати мраморни колони. Навсякъде, от горе до долу и от всички страни, имаше прозорци с цветни стъкла — най-вече сини. Двеста и шестдесет прозореца, беше му казал Вазиф. По целия правоъгълен каменен под имаше ръчно изработени шарени килимчета с различни размери, подарени от разни турски села и държавни глави от целия свят. В силно запрашения въздух владееше някаква мистична атмосфера. Навсякъде молитвено бяха коленичили хора.