— Разбрах — каза Дайъц. — В момента не е тук. Отсъстваше от града и току-що се върна. Вероятно почива. Мисля, че аз ще мога да поема разговора и да му предам.
— Да, можете — каза Виктория. — Имам страшни новини и искам този път сензацията да бъде моя. — Тя си пое дъх. — Карлос — каза бързо тя. — Видях как отвлякоха Карлос.
Гласът на Дайъц затихна.
— Терориста Карлос?
— Преди това аз бях узнала къде се укрива. Излизаше от къщата, когато го грабнаха.
— Кои го грабнаха? В чии ръце е…?
— Все още не мога да разбера. Непознати. Друга някаква банда. Никой не знае за това, освен нас. Това е голяма история. Трябва да публикуваме репортажа, преди полицията да разбере.
— Права си… — Гласът на Дайъц заглъхна и после прозвуча колебливо и неуверено — Но изчакай! Трай си, Вики. Не си казала на никой за това, нали?
— Разбира се, че не.
— Не казвай. Най-напред трябва да уведомя мистър Армстед, преди да предприемем нещо. Той може би ще реши…
— Какво да реши? — Виктория беше нетърпелива.
— Ами… — затрудни се Дайъц. — Може просто да възникнат още…
Виктория разбра.
— Искаш да кажеш да чуем кои са отвлекли Карлос, в чии ръце е? Опитах се да разбера. Мога да продължа усилията си.
— Да! Нещо такова. Нека предам всичко това на мистър Армстед, да видим какво той ще ни посъветва. Ти си съвсем права, това е чудесна история. Но да не бързаме. Нека най-напред да поговоря с мистър Армстед. Ти имай готовност и чакай. Ще ти се обадя след няколко минути.
По сънливия глас на шефа си Дайъц разбра, че е събудил Армстед. Беше обаче уверен, че това, което имаше да му каже, е извънредно важно и шефът не би му се сърдил.
Повикването беше на частния телефон на Армстед, който се намираше в личния му кабинет. Кабинетът бе в надстроеното му жилище на Пето Авеню и винаги беше заключено. Тук той спеше и работеше, след като наследи вестника. Искаше да се избави от безпокойството, което му причиняваше жена му Ханна. Да избяга от тъжните й умолителни погледи. По това време той обикновено беше буден и се готвеше за работа, но вчера и днес сутринта си поспа до късно, за да си почине от пътуването до Турция.
— Какво има? — попита Армстед сънен.
— Буден ли си, Ед? — поинтересува се Дайъц, за да му даде време да се опомни. — Не бих те безпокоил, шефе, но е много важно.
— Буден съм. Какво е станало?
— Имах телефонен разговор с Париж преди малко. С Виктория Уестън. Доста развълнувана беше. Мисля, че се е натъкнала на голямо събитие. — Дайъц замълча. — Казва, че е видяла да отвличат Карлос.
Дайъц изчака трясъка на гръмотевицата. Той беше съвсем сигурен, че щеше да бъде гръм небесен.
— Какво? — ревна Армстед. — Как е могла?
— Не знам — бързо отговори Дайъц. — Била е свидетелка на отвличането.
— Знае ли кои са похитителите? — бързо попита Армстед.
— Не, някакви непознати.
— Сигурен ли си?
— Не зная. Ако беше узнала нещо за Купър или нашите отношения с него, не би се обадила.
— Прав си — съгласи се Армстед. — Значи видяла е, но не знае кой го е извършил?
— Точно така. Иска незабавно да публикуваме репортажа. Аз поусуках работата и я накарах да почака. Казах и, че трябва да поговоря с теб най-напред и че ти може би ще поискаш от нея още сведения, преди да пуснем сензацията. Тя настоя да продължи да следи мястото на укритието и да разбере в чии ръце е Карлос.
— По дяволите, тази любопитна кучка… — промърмори Армстед. — Тя може да ни докара големи главоболия. Може да провали цялата ни операция.
— Това обезпокои и мен. Убедих я да изчака, докато говоря с теб. Обещах й веднага да се обадя след това. Какво да й кажа, шефе?
Армстед незабавно отговори.
— Кажи й да си дойде.
— А за Карлос?
— Кажи й, че ще намерим човек в Париж, който да наблюдава укритието. Обещай й, че ще пуснем сензационния репортаж с нейното име като подзаглавие. Но на всяка цена я върни тук в Ню Йорк. Кажи й, че искам лично да се срещна с нея. Искам да чуя от нея точно какво е видяла.
Армстед помълча известно време.
— А след това… ще видя какво ще правя с нея.
— Не ми се ще да й даваме повод за съмнение.
— Не се безпокой, Хари, остави това на мен.
Глава тринадесета
Следващият пациент звънна на звънеца на д-р Шарф. Едуард Армстед се хвана за страничните облегалки на креслото и стана.
— Времето ми изглежда изтече — промърмори той с нескрито раздразнение.
Д-р Шарф не се и помръдна. Продължи да седи отпуснат в креслото насреща, преплел пръсти на коремчето си и проснал крака на отоманката пред него.