— Защо не оставиш аз да кажа кога е изтекло времето ти? — каза той за стотен път. — Говорехме за…
Армстед обаче закрачи към кушетката, за да си вземе пардесюто. Докторът разбра, че е безсмислено да продължава. Повечето от пациентите, особено по-зависимите, реагираха по същия начин, когато звънецът известяваше края на 50-минутния им сеанс. Армстед не беше изключение. Д-р Шарф дълбоко пое въздух. Това негодувание беше спонтанно и естествено и нито можеше да се промени, нито да се отмени. Пациентите емоционално се сближават със своя психиатър. За тях той постепенно става приятел, което ги кара да негодуват, когато разберат, че след тях идват други пациенти. Това като че ли идва да им напомни, че те плащат за тази близост, че тези сеанси са в крайна сметка един бизнес, а психоаналитикът — бизнесмен, който полага грижи, за да получи привързаност и… пари. Армстед обаче беше особено труден пациент, особено напоследък с нарасналото му самочувствие, непоносимо високомерие и арогантност. Първоначално той дойде тук да търси човешко разбиране и съчувствие, а сега вече идваше за тях като за своя прерогатива, за свое право и привилегия.
Д-р Шарф веднага стана.
Приближи се към Армстед, който вече закопчаваше пардесюто си. Почувства, че трябва да го приласкае и утеши някак си.
— Аз наистина се радвам, че ще отидеш в Белия дом и че ще вечеряш там с президента — каза той. — Честта не е малка, но за теб тя е заслужена. Ще се срещнем непосредствено след това. Искам да разбера как е минало всичко.
— Аз няма да отида на вечерята — грубо реагира Армстед. — Нямам време за такива глупости. — Забеляза изненадата на лицето на доктора и вече до вратата добави: За какво, по дяволите? — Президентите идват и си отиват. Да разчупиш питката с един от тях не е кой знае какво. Важното е моята работа… аз… непреходното.
Изчака д-р Шарф да отвори вратата и преди да излезе, рязко кимна с глава.
— А ти не се безпокой.
На езика на д-р Шарф бяха думите „По-добре да се успокоиш“ — но премълча. Затвори вратата след него, облегна се и се замисли.
Армстед го безпокоеше. На този сеанс, на миналия и на по-миналия Армстед все повече и повече показваше симптоми на мегаломания.
Той определено се намираше в хипоманен стадий с явно настъпващо състояние на маниакална психоза, едно крайно състояние, което би могло да доведе до сериозно нарушение на нормалната преценка за околната среда, за връзката с околния свят.
Д-р Шарф бавно се върна към креслото си и отново си припомни хронологията в появата на тези симптоми у Армстед. Седмици наред той беше свидетел на хипоманиакалното състояние, когато пациентът му разказваше за взаимоотношенията с жена си, сина си и любовницата си. Беше много чувствителен и ставаше все по-раздразнителен. Не се съобразяваше с нищо и с никого, счита себе си над всички. В тази му грандомания започна да прозира жестокост и насилие. С последното си изказване, че нямал време за президента на Съединените щати, той показа, че се счита и над първия човек на Щатите и изглежда с това сложи край на всичко. В собствените си очи и мисли Армстед беше станал всемогъщ. Д-р Шарф се опита да си спомни откога бе забелязал това — много преди хвалебствената статия в списание Тайм. Тази мания за величие у Армстед бе започнала да се проявява някъде по време на поредицата от сензационни репортажи и най-вече, след като той първи извести на света, че министър-председателят на Израел беше убит.
Тези прояви явно представляваха психически проблем, който д-р Шарф все още не можеше да проумее докрай. Възможно бе някакво органично заболяване, някакъв фронтално-лобален тумор. В такъв случай ще има нужда от намеса на специалист. Ще е необходим щателен преглед. Да, той би могъл да поговори за това със специалист-невролог. Спомни си обаче, че неотдавна Армстед на няколко пъти беше почувствал световъртежи и беше потърсил помощ при интернист и невролог, и те и двамата му бяха казали, че органически е здрав.
Д-р Шарф бавно се смъкна в креслото и продължи да обмисля проблема с Армстед. Дотук явно няма нищо органично, това е просто една прогресираща психоза. Не са изключени и скорошни прояви на открити маниакални пристъпи.
Телефонен звън прекъсна мислите му. Реши, че звънят от информацията, защото те звъняха в промеждутъците между сеансите. Вдигна слушалката. Получено бе съобщение за него „Някаква Ким Несбит се обади, помоли вие да й се обадите, щом се освободите. Каза, че телефонът й ви е известен.“
Д-р Шарф се замисли и постави обратно слушалката. Беше почти сигурен защо Ким го търси и за какво иска да разговаря с него. Ако причината се окажеше тази, която той предполагаше, предстоеше му „опасен терен“, но пък това можеше да му бъде и от полза.