Със светнали очи проследи ръката му, която с разтворена длан започна да гали бедрото й високо под роклята.
— Липсваше ми, Ким. — каза той — Искам те. Имам нужда от теб.
— Не — каза тя.
— Не чуваш ли? Искам те.
— А ти не чуваш ли? — изфъфли тя — Не!
Ръката му трепна и спря. Той би могъл да я подчини, да я застави, но не. Насилствено обладаване не желаеше. Той не познаваше съпротива. Беше отвикнал да му отказват. Тя сама трябваше да му предложи това, което той искаше.
— Какво е станало? — каза той — Не ме ли желаеш?
— Желая те — каза Ким и сложи ръката си върху неговата. — Но искам да поговорим.
Почувства желание да я прикотка. Трябваше някак си да й повдигне духа.
— Добре — каза той нетърпеливо — да поговорим. Какво си направила днес?
— Ходих на фризьор. Гледах телевизия. Обърнах някоя и друга чашка.
Той се опита да се овладее.
— Не трябва да пиеш толкова.
— А ти къде беше? — попита тя. — Нямаше те цяла седмица.
— Бях зает — каза той. — На моите грижи се крепи… (той употреби думите от хвалебствената статия в списание Тайм) цяла империя от медии и комуникации.
— Трябва да отделяш време и… за мен.
— Ким, слушай сега. Трябваше да отида в Париж. Бях в Истанбул. Хиляди хора зависят от мен… Чакат от мен.
— Аз съм една от тях. Би могъл да намериш време. Аз съм самотен човек.
Тя явно започна да се разкисва. Още малко и щеше да се разциври. Той отново усети втвърдяването между краката си.
— Както виждаш, намирам. Ето тук съм.
Протегна отново ръце. Бръкна с едната към гърдите и, а с другата под роклята.
Тя конвулсивно и рязко се завъртя встрани. Събра сили и успя да се отскубне от ръцете му.
— Не — каза тя. — Аз не те желая повече. Освен ако…
— Освен какво? — едва сдържа гнева си той.
— Освен ако обещаеш да ме имаш както по-рано. Ти вече се отнасяш с мен като към пачавра. Аз съм човек.
— Ти си това, което кажа аз — ревна той извън себе си. — Ти си едно нищо и само аз мога да кажа какво и как ще бъдеш. Ти за какво се мислиш? Какво си въобразяваш, че се държиш така с мен? Всички в този свят — всеки, който поне малко се чувства човек, личност, зависи от мен, съобразява се с мен. Дори президентът на Съединените щати. Хората узнават какво става в този свят от мен, по мен се ориентират. Те зависят изцяло от мен. Всички те и всичко тяхно лежи на моите плещи.
Армстед заплашително се надвеси над нея.
Очите му едва се задържаха в орбитите си.
— Аз правя новините. A3 СЪМ новините. Аз правя живота в този свят.
Тя го погледна ужасена.
— Не, Ед. Не говори така. Това не е вярно. Твоето влияние е огромно, но ти не си…
Той сграбчи китките на двете й ръце и силно ги стисна.
— Та ти ли ще ми казваш кой съм и кой не съм? Аз по-добре от теб знам кой съм. Пише го по списанията. Аз съм Всемогъщият.
— Ти си луд! — простена Ким.
Той още по-силно стисна китките и изви ръцете й до болка.
— Как смееш да ме наричаш луд!…
— Всички казват това — изрева тя. Всички го знаят. Дори д-р Шарф казва, че…
Усети се и се опита да задържи думите си. Той се надвеси още повече над нея и впери леденостуден поглед в очите й.
— Д-р Шарф? Ти си била при него?
— Не… не… не…
Той вдигна едната си ръка и й зашлеви лицето.
— Била ли си при него?
— Не — едва си пое въздух тя.
Армстед още веднъж стовари ръка върху лицето й.
— Обадих се по телефона — продължи да се задъхва тя. — Тревожех се за теб… поговорихме.
— Шарф е разговарял с теб?
— Раз… разбира се.
— И какво ти каза? — изрева Армстед.
Тя силно стисна устни. Разперената му ръка отново се издигна и един-два пъти изплющя по устата й и страната й.
— Чакай… недей, Ед — проплака тя. — Заради теб го направих… за твое добро му се обадих… говорихме за…
Армстед понечи да я удари още веднъж, но тя протегна ръката си и отклони удара. Лицето й се обля в кръв и сълзи.
— Казвай — заповяда й той. — Какво каза той?
— Той също каза, че си болен. Всъщност аз казах това, той само потвърди. Каза, че си под някакво напрежение, депресия и че той самият е разтревожен, загрижен… Недей, Ед, не ме удряй повече.
Армстед се изправи. Зловеща усмивка заигра по лицето му.
— Така значи! Шарф казва, че съм болен, а Несбит — че съм луд.
— Не, Ед, чуй ме.
— Психоаналитикът и курвата — каза Армстед. Безспорни и неоценими капацитети, няма що.
— Чуй ме, Ед — заплака Ким.
Него обаче вече го нямаше. Тя тъжно погледна през рамо. Армстед беше изскочил от апартамента като фурия.
Един час по-късно той беше с Дайъц в барчето „Четирите сезона“. Армстед напрегнато и съсредоточено говореше, а Дайъц внимателно слушаше. Накрая запита: