— Така е, но той е романист, стори ми се, че може да получи нещо.
— За бога, Оли, очаква се скоро негова нова книга, това е издателски трик. Отдели му само няколко сантима.
Прибра листа обратно и продължи да разглежда. Извади друг лист.
— Човек ухапва куче? Ама че кодош!
— Това наистина е станало — каза Мак Алистър, очаквайки усмивка. — Свили го веднага, разбира се.
— Ние пък ще свием новината — каза Армстед, като смачка листа и го хвърли в кошчето. — Нашият вестник не се занимава с откачалки. — Отново запрелиства листата и спря. — Сиамски близнаци в Белвю от бели родители — кавказци. Добре ли са?
— В цветущо здраве.
— Сложи го. Това е любопитно нещо. Читателите се интересуват от прищевките на природата.
— Да, сър.
Армстед продължи да прелиства и преглежда резюметата на ранните новини, търсейки отговори на безбройните въпроси в подхванатите от него работи. Спря внезапно и вдигна един лист.
— Какво е това? Психиатър ранен тежко от шофьор, който избягва. Намира се в критично състояние. Откъде е това?
— Симс, репортерът по дейността на полицията. Тази сутрин го съобщи по телефона. Разсеяният хапльо прекосявал улицата от някакъв паркинг към службата си и една кола изскочила от завоя. Шофьорът вероятно не го забелязал и го фраснал от лявата страна. Отнесъл го на четири метра и го притиснал към една кола в паркинга. Направил го на мекица и избягал.
— Някакви данни за беглеца?
— Никой не могъл да го види добре. Непосредствени очевидци нямало. Всичко станало много бързо. Безнадеждна работа.
Със скрито задоволство Армстед продължи съсредоточено да чете.
— Д-р Карл Шарф. Не съм чувал такова име. А ти?
— Не, но смятаме да го попроучим. Бихме могли да направим добър репортаж, ако открием някоя голяма клечка от неговите пациенти.
Армстед пренебрежително изгрухтя.
— Абсурд. Загубена работа. Не видя ли къде пише, че е кабинетът му. 36-та след Бродуей. Какъв психиатър е той, щом кабинетът му е в този забутан квартал! Той е г-н Никой и пациентите му ще бъдат същите.
— Както вече казах, ние можем да проверим.
— Не си губете времето — каза Армстед. — Това са бабини деветини.
Той смачка и захвърли листа.
— Май сте прав, мистър Армстед.
Армстед набързо прехвърли останалите, звучно затвори папката и стана.
— Ти май имаш право за местните новини. Не са нищо особено. — Подаде папката на Алистър и добави — Направи каквото можеш, Оли. Благодаря ти.
Проследи с поглед отговорния си редактор до вратата. Опипа по бюрото за ониксовата си запалка и запали изгасналата си пура.
Като в сън му се мярна ангелския образ на неговия психоаналитик. Гадно копеле! Дано да не умре. Но дори и да умре, ще бъде заслужено.
Така или иначе една дупка е запушена. Изтичането е предотвратено. Оставаше още една. С нея той лично щеше да се заеме след обеда.
Един час след обяд Дайъц подаде глава на вратата.
— Виктория Уестън е тук. Иска да те види, шефе?
Армстед му подаде знак с ръка да се приближи. Дайъц влезе и затвори вратата след себе си.
— Прочетох в резюметата на местните новини за психиатър, който се изпречил на пътя на някакъв шофьор.
— Аз самият се канех да ти кажа, но се успах. Ще ме извиниш, ама цялата нощ не дремнах все по тая работа.
— Хубава работа, Хари. Казваше се там, че е в тежко състояние! Колко тежко?
— Все още не може да се каже. Поинтересувах се в бюрото за някои от последните новини, в това число и тази, разбира се. Според последните сведения Шарф бил все още в безсъзнание. Мозъчно сътресение, счупвания на много места, може би и в гръбнака. Бил още в операционната.
Армстед разкъса още една пура.
— Да се надяваме, че ще се размине. Дръж ме в течение. Още веднъж браво. А сега да опитаме с мис Уестън.
Армстед подреждаше някои бележки по бюрото си, когато въведоха Виктория Уестън.
— Здравейте, мистър Армстед. Отдавна не сме се виждали.
Той й посочи стол срещу себе си. Седна и запали пурата си, без да отдели поглед от нея. Тя внимателно сложи чантичката си и шлифера до себе си и седна. Облечена беше очевидно по някаква нова френска мода. Сако от памучно кадифе, бяла дантелена блуза и пола. Беше хубава, но и твърде наперена — прецени Армстед. Стори му се, че няма да бъде много лесно.
— Как мина полетът от Париж до тук? — запита той.
— Нормално. Наложи се да хвана късния самолет, а можех да пристигна вчера.
— Хм, няма значение. Успя да подремнеш, надявам се…
— О, чувствам се прекрасно във всяко едно отношение — отговори Виктория.
— Исках да ти кажа, че ние сме много доволни от теб. Дописките ти са превъзходни. Винаги и навреме се озоваваше на мястото на събитието.