— Боя се, че това не ви беше от голяма полза — каза Виктория. — Новините винаги стигаха до вас преди моите репортажи.
— Така е винаги, когато информацията е добре организирана, Виктория. Но така или иначе много съм доволен от твоето присъствие там, това е една гаранция при евентуални пропуски и недоглеждания.
— Мистър Армстед — започна тя.
„Започва се“, помисли си той, „трудното започва“.
— … Обезпокои ме едно нещо — продължи Виктория — Това, че ме върнахте тук точно сега. Както казах и на мистър Дайъц, аз попаднах по следите на една голяма сензация, нещо, което сигурно щеше да ви хареса.
— Ама, разбира се. Ние няма да изоставим тази работа. Реших обаче, че би било добре да поговорим за това с теб лично.
— Но то би могло да се осуети, да свърши, даже ей сега, докато говорим тук — запротестира тя.
— Не се безпокой, Виктория. Още щом чух за това, назначих наш човек в Париж да наблюдава мястото. Къде беше? Ъгълът на улиците Сена и Якоб. Не се бой. Наблюдение има. Аз обаче исках да науча повече от теб, от първа ръка, преди да предприемем преследването. Искам да се предпазим от евентуални грешни ходове и да запазим реномето си, което сравнително бързо си извоювахме. Всичките наши сензационни репортажи в крайна сметка винаги се оказаха стопроцентово верни. Ние сме на върха, пред всички. Всички ни завиждат. Не ми се ще да рискувам това надмощие, тази преднина с нещо, в което не съм съвсем сигурен. Това би бил първият ни горчив хап. Така, че…
— Но, мистър Армстед — прекъсна го тя, — аз бях там. Това стана пред очите ми. Аз видях как отвлякоха Карлос.
— Така ли? — Армстед изпусна цял облак дим. — Виктория, извини ме, но аз съм стара кримка по тези работи. Ти си все още новичка и недотам опитна. Аз съм присъствал на много процеси за убийства и съм слушал как пет различни свидетели дават пет различни показания и описания на съответното убийство. Мисля, че ме разбираш. Хора сме в края на краищата.
— Мистър Армстед, повярвайте ми.
— Аз ти вярвам. Но естественият ми инстинкт за предпазливост ме кара да подхождам внимателно. Точно за това те извиках — да поговорим най-напред. Не ще и дума, че това е материал за челно място, за първата страница и аз трябва да чуя всичко от теб. Да разбера дали наистина си попаднала на такова нещо. Затова, дай от самото начало. Беше на улица Паради и наблюдаваше Мартел…
— Наблюдавах укритието на Карлос.
Армстед вдигна ръката с пурата си.
— Един момент, Виктория. Последните сведения, които ние получихме от Ник Ремзи бяха, че той е чул човек от бандата на Карлос да казва, че щели да се местят. Аз уведомих полицията и те веднага щурмували №12 на Мартел. Карлос и хората му обаче ги нямало там — били се изнесли.
— А аз открих, че са се преместили в съседния вход.
— Как разбра това?
— Ами от… — тя учудено погледна Армстед. — Ама аз мисля, че ви казах. Може пък да съм забравила… Както и да е, след заминаването за Вашингтон Ник се сетил, че е пропуснал да ви каже, просто не се бил сетил за това в момента. След това в един разговор с мен той ми го каза. Този от бандата на Карлос, който споменал за местене, казал, че ще се местят на №10. А аз вече знаех, че до укритието им №12, имаше №10.
— Браво, много хитро и находчиво от твоя страна, Виктория, но това все още нищо не значи. В Париж има безброй жилища с №10. Терористът може да е имал предвид всеки един от тези номера, във всяка улица.
— Да, би могъл — съгласи се Виктория — но не е. Той е имал предвид улица Мартел 10, съседния номер. Така поне аз и Ник го изтълкувахме. Защо ще трябва Карлос и хората му да рискуват, да се показват из града, когато могат съвсем незабелязано да се преместят в съседния вход! И както излезе, така са и постъпили.
— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
— Защото видях самия Карлос, водача им. Видях го да излиза от сградата.
Армстед дълбоко и продължително дръпна от пурата си.
— Виктория, а откъде знаеш, че е бил Карлос? Някога виждала ли си го, срещала ли си се с него лично?
— Разбира се, че не съм — отговори Виктория раздразнено. — Но по-рано, когато работехме по терористичния сериал, Ник ми го описа и ми показа негови снимки. Аз бях почти сигурна, че това беше Карлос. След няколко дена реших окончателно да се уверя. Отидох в нашето бюро в Париж, порових се из фотоархива и попаднах на човека, когото отвлякоха.
— А какво те кара да мислиш, че е бил отвлечен?
— Защото… — Виктория се позапъна… — Той… той се качи в едно такси и седна в средата на задната седалка като обикновен пътник. Таксито потегли и изведнъж зави и хлътна в съседната входна алея. След секунда само излезе на заден ход и от двете страни на задната седалка седяха двама души, а Карлос не се виждаше. Явно бяха го съборили на пода.