— Но не видя такова нещо, нали?
— Не… не видях, но то беше съвсем очебийно.
Армстед обаче не отстъпи.
— Може би Карлос е продължавал да седи на задната седалка. Бил се е само преместил в единия край, за да направи място на друг пътник, когото таксито е взело в съседния вход. Не е ли възможно това?
— Възможно е — съгласи се Виктория — но мисля, че в случая не беше така.
— Не мислиш, че е било така — повтори Армстед. — А после?
— Аз изтичах за колата си и проследих таксито по левия бряг до укритието на другата банда — тази, която беше похитила Карлос.
— Видя ли така наречената от теб друга банда да прибира Карлос в своето укритие?
— Не… не, не видях. По това време паркирах.
— Видя ли някакви хора от така наречената друга банда?
— Да, но не добре. Видях двама души да заминават с таксито. Исках да тръгна след тях, но един полицай ме забави с квитанция за глоба и през това време те изчезнаха.
— Ако ти покажем снимки на терористи от разните терористични банди, мислиш ли, че би могла да разпознаеш тези двама души?
— Аз… боя се, че не бих могла. Не видях добре нито единия, нито другия. Изскочиха с колата много бързо.
— Но продължаваш да мислиш, че Карлос е в ръцете на хора от друга банда? Аз просто не мога да проумея един такъв риск. Кой би се осмелил на такова нещо?
— Просто недоумявам!
— Аз също — каза Армстед и продължи в заключение — Може би пък някаква борба между банди за надмощие, за сфера на влияние. Но и в това не съм сигурен. Доста Съмнително. Просто не допускам, че някой би се осмелил да си играе с Карлос. И все пак, някой явно се е осмелил. Така че с тази работа ще се заема и продължа лично аз.
Виктория енергично възрази.
— Аз мислех, че ще ме върнете обратно да продължа.
Армстед остави изгасналата пура в пепелника.
— Ценя твоята упоритост, Виктория, но мисля, че случаят не си заслужава. Аз ще се погрижа за това в Париж. Ще използваме местен човек. За теб имаме доста работа тук.
— Не се съмнявам, че има. — Тя стана и взе чантата и шлифера си. — Съжалявам, че… не излезе нищо от…
— Ако излезе, ти първа ще научиш и ще получиш съответното признание за това. До края на деня си свободна. Утре заповядай на работа.
— Благодаря Ви, мистър Армстед. Ще намина към бюрото си да видя какво се е натрупало там. След това ще отида в апартамента си. Ще разопаковам багажа си и ще поспя.
— Може да използваш служебна кола, докато вземеш твоята.
— Благодаря. Още веднъж ви благодаря.
Преди да излезе от редакцията, Виктория се отби при бюрото си, за да прегледа пощата, която се беше натрупала след заминаването й за Европа. За петнадесет минути успя да разчисти бюрото си, като напълни кошчето с тъпи писма, заявки за публикации и разни пресрочени съобщения и бележки.
Свърши и със свито сърце след обезсърчения разговор с Армстед, тръгна по пътечката между бюрата. Сблъска се с Хари Дайъц, който бързаше към кабинета си. Той я хвана, задържа я да не падне и й се извини. Пусна я и се загледа в лицето й.
— Ей, защо така мрачно, Виктория? Не се ли радваш, че се върна у дома?
— Ами…
Дайъц кимна съучастнически с глава.
— Знам, знам — Армстед ме запозна набързо с вашия разговор. Виж какво, никой от нас не е безгрешен. Но ако наистина има такова нещо, той няма да го остави така. Можеш да разчиташ на него. Ако излезе нещо, той не може да не ти го признае. Аз ти обещавам, че ще поделиш авторството с Брадшоу. А? Какво ще кажеш за това?
Недочакал още отговора й, Дайъц бързо продължи нататък.
Тя понесе пародията на въпроса му към асансьора.
— „Какво ще кажеш за това!?“
И с влизането в асансьора, дойде и нейният отговор — Шибана работа, мистър Хари Дайъц.
Излезе от асансьора и се спря във фоайето да размисли по това, което той й беше казал.
„Можеш да разчиташ на него. Ако излезе нещо, той не може да не ти признае. Обещавам, че ти ще поделиш авторството с Брадшоу.“
С Брадшоу!? Брадшоу няма. Те добре знаят това. И тя го знае. Но те не знаят, че тя го знае.
Това направо е една шарлатания. Всичко, което Армстед й каза бяха куп празни приказки. Той просто не искаше да й повярва. Искаше някак си да се отърве от нея.
Възмущението й от това недостойно отношение към нея вече прерасна в гняв. Армстед и Дайъц се отнесоха към нея като към хлапачка.
Тя обаче беше човекът, който видя случката там в Париж. Видя всичко със собствените си очи — безпогрешно. Да, беше съвсем уверена в това, което видя. Те, асовете, грешаха, защото нищо не бяха видели. Изведнъж реши да им покаже — да им докаже, че правата е тя.