Близо до изхода имаше обществен телефон. Беше свободен. Виктория влезе в кабинката, затвори се и потърси кредитната си карта. Извади я и избра международен разговор с Париж.
Петнадесет минути по-късно телефонът в кабинета на шестия етаж на издателство Армстед, кабинета на Хари Дайъц, призова Дайъц на разговор, който много го разтревожи. Той изслуша тревожно другата страна и каза — Не, не знам нищо за това. Може би шефът е в течение. Чакай така да проверя дали мистър Армстед е тук. Ако е тук, ще те свържа, за да говориш лично с него. Включвам те на изчакване.
Дайъц натисна стопиращия бутон, стана, приближи се до вътрешната врата към кабинета на главния, почука тревожно и подаде глава. Армстед беше на бюрото си сам. Дайъц бързо влезе в кабинета и се приближи към шефа си. — Шефе, разтвор от…
Армстед въпросително вдигна глава.
— Сид Лукас се обажда на моя телефон, от бюрото ни в Париж. Най-добре е ти да говориш с него.
— Сид Лукас? — Армстед погледна часовника на бюрото си. — По това време! Какво става?
— По-добре той сам да ти каже — настоя Дайъц, заобиколи бюрото и седна неспокойно отсреща.
Армстед натисна бутона на конзолата на своя телефон и вдигна слушалката.
— Сид?
— Мистър Армстед, не ми се щеше да ви безпокоя, но мистър Дайъц смята, че трябва да се допитам лично до вас.
— За какво?
— Виктория Уестън се обади преди десетина минути. Доколкото разбрах, върнала се е в Ню Йорк. Мене ме нямаше, когато се е обадила, но тя е оставила съобщение. Стори ми се, че е много важно, иначе не бих си позволил да ви безпокоя.
Армстед мигновено се наежи и впери поглед в Дайъц.
— Слушам те, Сид.
— Бях в Лион по една работа — каза Лукас — и току-що се върнах тук в Париж. Минах най-напред в бюрото, за да проверя да не би да има нещо неотложно. Прегледах съобщенията и попаднах на едно, което ми се видя доста важно. Беше от Вики Уестън. Помислих, че е още на работа и се обадих там. Не отговори никой и аз помолих да ме прехвърлят на мистър Дайъц. Той пък настоя да говоря с вас.
— И аз съм насреща — каза Армстед. — Какво те вълнува?
— Мисля, че по съобщението на Вики вие най-добре можете да ме посъветвате. То е малко неясно. Навярно не е искала да бъде по-подробна по телефона.
— Какво гласи съобщението? — запита Армстед, при все че много добре знаеше.
— Пише така: „Предайте на мистър Лукас, че се наложи да напусна Париж по средата на едно голямо събитие. Никой не ми вярва в това, което съм видяла, но то е съвсем вярно. Ако си спомняш, преди два дни аз разгледах снимки на терористи в твоя кабинет и разговаряхме по снимката на главния им. Аз знам къде се намира той сега. Мисля, че ти трябва да се заемеш с това, да продължиш фактически започнатото от мен. След един час ще бъда в апартамента си. След този час можеш да ми позвъниш по всяко време за повече подробности. Виктория Уестън.“ Следва телефонният й номер. — Сид Лукас позамълча. — Тя, разбира се, говори за Карлос. Знае значи къде се укрива. Може би е много важно, а аз все още нямам никакви подробности. Реших, че вие може би ще ми помогнете. В противен случай ще рискувам едно забавяне и ще се помъча да се свържа с нея. Вие знаете ли нещо по това, мистър Армстед?
Армстед пресилено се изкиска.
— Сид, съжалявам, че трябва да те разочаровам, но това е само един блъф. Да, аз се видях с мис Уестън днес. Чух от нея всичките тези неща. Обясних й, че се е заблудила. Подвела се е и несъзнателно се опитва да подведе и други хора. Доказах й това и се разбрахме да прекрати с тези работи.
— Ами защо, по дяволите, ме безпокои? — запита Лукас.
— Ами, защото и тя, както и всички млади репортери — каза Армстед — иска да се покаже, да се наложи, и то бързо, бързо. Внушила си е, че е видяла човек, който прилича на Карлос, а ние много добре знаем, че Карлос точно сега е в Триполи. Това е. Ти не обръщай внимание на фантазиите й. Гледай си работата. Забрави за това.
— Добре, мистър Армстед. Благодаря ви. Още веднъж прощавайте за безпокойството. Ами какво да й кажа като й се обадя.
— Не си прави труд. Няма защо да й се обаждаш. Лягай да спиш.
— О’кей. Но все пак май трябва да й се обадя, просто от учтивост. Ще трябва да я залъжа с нещо.
Армстед добави:
— Както намериш за добре, Сид. Щом държиш да бъдеш учтив, обади й се, но така или иначе знай, че тази работа е блъф.
Армстед сложи обратно слушалката и Дайъц, ужасен, веднага се надвеси над бюрото към него.
— Не му давайте да й се обажда, шефе. Боже мой, тя сигурно ще го накара да се намеси, и той може да изпрати полиция в укритието на улица Якоб. Ще открият и Карлос, и Купър, цялата банда, и нас. По-добре…