— Спокойно, Хари — каза Армстед. — Виктория Уестън няма да разговаря с Лукас нито тази, нито която и да е друга вечер.
— Как така? Защо?
— Хари — каза Армстед с усмивка на уста. — Тя ще умре. И затова ще се погрижиш ти. Още сега. Незабавно.
Глава четиринадесета
След телефонния разговор с Париж, Виктория отиде в гаража на издателството, за да вземе една служебна кола. Единствената свободна беше на естакадата за гресиране, и Виктория трябваше да почака половин час. Седна във форда, излезе от гаража и се сля в претоварения трафик на Парк Авеню.
Нетърпелива, побърза да се прибере в апартамента си да не пропусне разговора със Сид Лукас. Беше уверена, че той веднага ще се обади, като се върне в Париж и намери съобщението. Сид не би устоял на възможността за един сензационен репортаж за Карлос. Той сигурно щеше да й се обади и тя трябваше да чака. Беше готова на всичко, само и само да натрие носовете на тези тъпаци Армстед и Дайъц. Да им докаже, че не е глупачка, че не стои по-долу от тях и че е дори много по-хитра от тях.
Движението беше толкова трудно, че тя често се принуждаваше да спира. Времето не изчакваше. Отново се замисли по разговорите й с Армстед и Дайъц. Гневът и обидата от тяхното отношение я заглозгаха с нова сила.
Безочие и наглост. Да я залъгват, че щели да се заемат с Карлос? А този пък Дайъц да се лигави, че Брадшоу щял да направи това, щял да направи онова. Брадшоу? Да й говори Дайъц за Брадшоу, да я залъгва, че има такъв и че той им пише всичките репортажи, когато тя съвсем сигурно беше разбрала… че…
И изведнъж разбра — сети се.
Цялата настръхна и стисна здраво волана. Невероятните отговори на въпросите, които я вълнуваха през тези седмици, заваляха един през друг. Като светкавици проблясваха и осветиха от дълго време скритото в тъмнината.
В тези шеметни моменти на откровение Виктория прозря цялата истина. Беше твърде ужасяващо, за да бъде истина, но беше вярно, друга истина не можеше да има. Това беше единственият отговор на безбройните й въпроси. — Кой беше Марк Брадшоу? Защо тя и Ник винаги предварително бяха изпращани да правят обзорни репортажи за местата, където впоследствие се проявяваше тероризъм. Как Рекърд е получавал тези сензационни репортажи — за похищението на испанския крал, на секретаря на ООН, за грабежа на Музея на кумранските ръкописи и убийството на израелския министър-председател, за неуспялото отвличане на папата в Лурд. Защо за Карлос не се предприе нищо, и защо тя внезапно беше отзована от Париж и върната в Ню Йорк?
Всичко това можеше да се обясни само с едно — че… тя още по-здраво стисна волана, измъкна се от колоната и с разтуптяно сърце спря до бордюра… че… Едуард Армстед стои зад всичко това. Че той самият е организатор на своя собствена терористична банда, че той самият е Брадшоу и че той лично и тайно бълва тези сензации и увеличава тиража си. Само Армстед е, не може да бъде друг. Невероятно, но друго обяснение нямаше.
Логиката беше с нея и вярата беше с нея, но не и доказателствата. Как да го докаже. Ако беше криминален репортер, тя щеше да знае как да постъпи. И изведнъж се сети, че ако тя не е, има друг, който е. И тя трябва да се обърне към него.
Трябва да се свърже с Ник Ремзи колкото се може по-скоро.
Оттегли се от тротоара, отново се вля в движението и разтреперана от напрежение се заоглежда за обществен телефон.
Беше трудно едновременно да се намери и паркинг, и обществен телефон, и Виктория помисли да отиде в своя апартамент на 73-та улица. Сети се обаче, че това ще стане бавно и така може да изпусне Ник, което точно сега хич не й се искаше да става. Спомни си, че наблизо имаше телефонни кабини и се заоглежда за свободно място за паркиране. Излезе от Парк Авеню, прекоси Петото и си проби път към Рокфелер Плас. Спря пред сградата на Ен Би Си. Остави форда си и, като бутна в ръката на портиера щедро бакшишче, изтича вътре към най-близката телефонна кабина.
За минути успя да се свърже с бюрото на Ню Йорк Рекърд във Вашингтон.
Ник Ремзи все още беше на работа.
— Имаш ли време и възможност да поговорим — поинтересува се Виктория.
— За теб винаги — каза той. — Тъкмо съм седнал да скърпя един обзорен репортаж за конференцията на президента в Лондон.
— Слушай ме добре, Ник…
— Ей, ей, какво е станало? Нещо много си развълнувана.
— Развълнувана съм не, ами ще се пръсна… В Ню Йорк съм…
— А! Че как така? Помислих, че се обаждаш от Париж! Какво е станало там?
Тя се опита да говори и обясни колкото се може по-бързо.
— Ник, след разговора с теб опитах и се добрах до Карлос. Видях как хора от друга банда го отвлякоха.