— Но се касае за нещо лично, което за мисис Армстед би било извънредно важно.
— Не днес, мис. Аз съм длъжна да спазвам това, което лекарят ми е наредил.
— Мисис Армстед болна ли е?
— След закуската получи някакво птомаиново отравяне и се наложи да й направят сонда.
— Ще се оправи ли?
— Да благодарим на господа бога. Изтеглиха всичко навреме. Съвзема се вече, но е още много слаба и не разрешават никакви посещения за ден-два.
С дълбока въздишка на облекчение от това, че Ханна е останала жива, Виктория каза:
— Искам да оставя една бележка за нея, лично. Бихте ли й я предали?
— Това може — каза сестрата.
— Една секунда само…
Виктория разбра, че засега бележка беше единствената й възможност. Извади бележника и писалката си и написа. „Аз работя при вашия съпруг. Във връзка с него трябва да се срещна и лично поговоря с вас. Извънредно важно. Моля ви, постарайте се той да не види тази бележка и моето име. Благодаря ви. Виктория Уестън.“ Под името си тя написа телефонния номер в апартамента си.
Откъсна листчето, сгъна го и го подаде на сестрата.
— Това е за Ханна Армстед. Лично. Друг тази бележка не трябва да вижда.
— Ще бъде както вие казвате, мис.
— Надявам се, разбрахте колко важно е това!
Тръгна към асансьора, но реши да не се възползва от него. Имаше голяма възможност да се засече по него с Едуард Армстед. А човека, който най-малко искаше да срещне сега, беше Армстед. Отклони се и тръгна към стълбището.
Слизайки по стъпалата, тя се сети, че трябва да побърза, за да се прибере в апартамента си навреме и да не пропусне обаждането на Сид Лукас от Париж. Почти веднага обаче една друга мисъл забави крачката й.
Карлос като че ли вече не беше важен.
Виктория беше по следите на много по-едър дивеч.
В спалнята си на Шери Нидерланд Хари Дайъц беше се излегнал върху струпаните до таблата на леглото му възглавници. Беше съвсем облечен и преглеждаше първото за следващия ден издание на Ню Йорк Таймс. Той обичаше да следи това, което конкуренцията вършеше ежедневно, но тази вечер отпечатаното слабо го интересуваше.
Телефонът до леглото му трябваше да позвъни още преди повече от час. Той обаче продължаваше да мълчи. Обаждането на Гус Пейгъноу много закъсня. Дайъц беше човек на точността и деловитостта и очакваше това и от другите. Забавянето на Пейгъноу беше необичайно и необяснимо. Може би нещо се беше объркал. Дайъц започна да се безпокои.
В този момент точно той чу дългоочакваното подрънкване на телефона.
Взе слушалката.
— Ало, — каза той тревожно.
— Гус съм.
— Е, най-после — каза Дайъц с раздразнение и облекчение. — Всичко свършено ли е?
— Свършено, трици — каза Пейгъноу не по-малко раздразнен, то още не е започнало.
Дайъц се отлепи от възглавниците.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти нали каза, че русокосата е тръгнала за апартамента си на Уест Севанти Търд.
— Беше си тръгнала. Аз ходих и проверих в гаража. Преди един час и половина е подписала и получила служебна кола и е тръгнала към апартамента си.
— Да, ама я няма там — каза Пейгъноу. — Нашият човек е неотлъчно насреща на телефона. Той казва, че не е отишла там.
— Той влизал ли е вътре?
— Вече два пъти. Влизането не е проблем. Бравата й е съвсем обикновена. Няма никакви пъхащи се вътре секрети и тем подобни. По-нататък може да има, но засега една фиба е достатъчна. Влязъл човекът много лесно, но вътре нямало никой. Почакал малко и отново влязъл. Все още никой. Ти сигурен ли си, че е тръгнала за апартамента си?
— Къде другаде би могла да иде? — каза Дайъц в изстъпление. Не ми е ясно какво би могло да я задържи. Сигурен съм, че ще дойде.
— Нашият човек какво да прави?
— Не може ли да изчака някъде около апартамента и когато тя дойде, да влезе след нея?
— Не става. Той помисли за това, но нямало такова скришно място на този етаж.
— Ами тогава да влезе в апартамента и да я изчака вътре.
— Твърде рисковано и опасно — каза Пейгъноу. Я си представи, че тя влезе с три-четири човека! Могат веднага да го уловят. Клопката би била неизбежна.
— О, по дяволите — каза Дайъц. — Ами тогава да прави, каквото е правил и досега. Да изчака половин час и да се върне. Искам на всеки половин час да се връща и проверява, докато най-после си свърши работата.
— Ще му предам — уклончиво каза Пейгъноу. — Но мисля, че добре разбираш, че всяко връщане увеличава риска, оттам и цената.
— А бе, заеби тази цена — каза Дайъц извън себе си. — За нас е важно работата да се свърши. Сега отивам в кабинета си. При следващото ти обаждане искам да чуя, че сме се отървали от нея. Чуваш ли ме?