— Чувам, и то много добре.
— Обади се там.
Дайъц гневно окачи слушалката. Щяла да се увеличи цената?! За Пейгъноу като че ли цената е най-важното. Пладнешки разбойници. Мислят само за пари. Нима изчезна гордостта, достойнството в професията?
Той скочи от леглото и тръгна за службата, където имаше насрочен разговор с Армстед — с човека, който разбираше от достойнство и достолепие и вършеше всичко с истинска гордост.
Ким Несбит се опита да поспи и може би успя за малко. Беше изминал само час, откакто си легна, и тя отново беше будна. Мислите не й даваха мира. Следите от запоя все още се чувстваха. Все още чувстваше леко главоболие, подпухналост под очите и сухота в устата. Чувстваше се обаче общо взето отрезвена и освежена.
Изправи се в леглото, раздвоявана от мисълта дали да отиде в банята и вземе един аспирин, или пък при барчето да обърне една чашка.
Отиде при барчето.
Наля си уиски и повлече крака из всекидневната. Имаше чувството, че се движи само по дъното на Големия каньон. Запали лампите в антрето и видя, че сутрешните броеве на Рекърд и Таймс бяха пуснати в прореза на вратата. Взе ги, приближи се към средния диван и ги захвърли, за да ги прегледа по-късно. Отпивайки от чашата си, тя забеляза, че една от възглавниците беше нагъната и се наведе да я оправи. Погледна към другия диван и видя още една измачкана възглавница. Взе я в ръцете, за да я оправи и потупвайки я леко, смътно се сети, че рано тази вечер при нея беше една посетителка. Момичето от вестника, което искаше да научи някои интимни неща за Ед Армстед.
Без да се разделя с уискито си, тя седна и се опита да си спомни по-добре. Паметта й обикновено замъглена, сега беше по-ясна, отколкото преди няколко часа. Съвсем ясно си припомни момичето и това, което чу от нея. Момичето беше учудено от сензационните репортажи на Ед за актове на тероризъм и подхвърли мисълта за някаква негова връзка с терористи. По някакъв повод, Ким охарактеризира Ед пред нея като абсолютен мръсник, което беше вярно, и като чудовище, жадно за власт, което също беше вярно. Останалото от разговора им обаче й се губеше.
Ким допи чашата си и отиде до барчето да я допълни отново. Сложи в нея две кубчета лед и ги заля с три унции уиски. Вдигна в ръка кехлибарено оцветената чашка, провери я и реши, че напоследък е много стисната и сдържана спрямо себе си и че заслужава повече и по-голямо питие… и доля още две унции уиски. Да, това беше по-добре. Отпивайки по малко, тя отново се замисли за Ед Армстед.
Той беше едно копеле. Долно въшливо копеле. Небрежен към нея и към нейните нужди — жесток към личността й. Тя щеше да се радва, ако можеше да се отърве от него.
Вдигна очи и заразглежда всекидневната си — този огромен хамбар. Погледът й срещна само бездушни вещи. Никаква топлота на животрептящо същество, освен нейното собствено и окаяно аз, свито в ъгъла на дивана.
Господи, има ли нещо по-лошо на този свят от самотата! А тя беше самотна, изолирана от човешкия род. И сама, сама със себе си, със собствената си личност, с която беше безсилна да се справи.
Нужен й беше човек — мъж от плът и кръв.
Единственият мъж, когото тя познаваше и признаваше, беше Едуард Армстед. Безспорен мръсник, но поне неин мръсник.
Вчера между тях имаше сбиване. Тя го нарече какво ли не. Наговори му ужасни неща. Той направи същото с нея. С крясъци и като фурия напусна апартамента й. Ким си помисли по едно време, че той може би изобщо вече няма да се върне. Сега отново се замисли за това, беше ли го отблъснала завинаги. В нейния окаян и самотен живот той й беше нужен, искаше го отново. Дори и да не идваше редовно, той все пак идваше понякога. Дори и да не изпитваше любов и нежност към нея, той искрено желаеше тялото й, любеше се с нея, харесваше я. В агонията на глад и трохата, и залъчето е храна. Замисли се и с какво да го спечели отново.
Една идея изплува от обърканите й мисли и се оформи в главата й. Момичето тази вечер. Момичето от неговия вестник, което се рови в личния му и интимен живот. Това беше основателна причина да го повика, да го извика, за да му направи услуга. Да го подготви и предупреди, че негова служителка зад гърба му се вре в личните му работи.
Той ще й бъде благодарен. Ще се трогне от нейната грижа и внимание. Ще оцени нейната досетливост и предупреждението. Ще разбере кого трябва да цени и на кого може да разчита в този живот. Всичко ще бъде забравено, той ще се върне, и тази стая ще престане да бъде пустиня.
Опипвайки с пръсти по барчето, тя потърси листчето с името, адреса и номера, което момичето й бе оставило. Оказа се под чашата й. С подгизналото от уиски листче тя отиде към дивана, седна до зеления телефон и избра частния телефон в кабинета на апартамента на Армстед. Почака известно време. Телефонът многократно повтори позвъняването, но отговор не последва. Това значеше, че не беше там. Вероятно беше излязъл. Трябваше да бъде там някъде.