Искаше й се да затвори тези очи, да ги затвори завинаги. Отпусна се на леглото и качи краката си върху него. Изтегли се назад, положи главата си на меката възглавница и спокойно се изтегна на леглото. Почувства, че ще заспи и опита да се пребори с дрямката. Скоро обаче се предаде. Притвори очи и като че ли цялата потъна в бездънна и безкрайна тъма.
Дори тихото открехване на входната врата на апартамента не наруши тишината на тази тъма.
Вратата се отвори по-широко и в рамката й се появи мъж. С професионална опитност той се промъкна в стаята.
За нула време разгледа стаята. Котешкият му поглед попадна на фигурата, просната на леглото.
Имаше нещо примамливо в състоянието й и той се изкуси най-напред да я изнасили. Нещо обаче му подсказа, че това не би било професионално, че би било утоляване на страсти, нямаше нищо общо с работата. Той се гордееше със своята професия — беше свикнал да пипа чисто, бързо и безупречно.
А това сега му беше съвсем лесно.
С обувките си за тенис той безшумно се приближи до леглото. Дясната му ръка хвана метала в джоба. Измъкна Валтер 38 и обемист заглушител. Сложи заглушителя на револвера, освободи предпазителя, хвана спусъка и насочи пистолета точно в центъра на челото на русокосата.
Натисна спусъка.
Суууш!
Тя се присви за миг… закъсняла съпротива… нещо познато за него… и се опъна съвсем отпусната и неподвижна.
Той свали револвера десет инча по-надолу и стреля в сърцето й. За сигурност. Смешно беше наистина. При втория изстрел потече кръв, която обля пуловера й.
Той се обърна, шмугна се встрани, измъкна се през открехнатата врата, леко я притвори и изчезна.
Виктория се появи откъм кухнята с чаша кафе и чинийка в ръка, поучудена от загадъчните звуци, които беше едва доловила.
Стаята си беше в същото положение. Вратата беше затворена. Успокоена, тя се обърна към Ким Несбит. Отначало не разбра. Миг само и тя рязко се люшна към стената. Чашата и чинийката изхвръкнаха от разтрепераната й ръка. Опита се да извика, но хрипове на погнуса и уплаха задавиха гърлото й.
Оттегли се от смъртното ложе и започна да крещи. Запрепъва се към вратата и антрето, като не спираше да крещи с все сила.
В сивотата на ранната утрин от прозорците на шестия етаж на комплекса Армстед и балкона на кабинета му вече се виждаха очертанията на небостъргачите зад Парк Авеню.
Седнали до бюрото, Армстед зад него и Дайъц пред него, двамата посрещаха новия ден с горещо кафе. Излегнат на въртящия се стол, Армстед беше разгънал сутрешното издание на Ню Йорк Рекърд на кръстосаните си крака и четеше репортажа на трета страница.
— Трябваше да го публикувате, а? — каза той.
Това не беше въпрос, но Дайъц предпочете да не отговори.
— Трябваше — каза той. — Щеше да бъде неудобно и съмнително, ако не го публикувахме.
Армстед кимна одобрително.
— Прав си. Дочете репортажа и захвърли вестника. — Постъпили сте разумно.
— Опитахме се да го прикрием по-навътре.
Армстед поклати глава.
— Горката Ким, как е могъл човекът на Пейгъноу чак пък толкова да я оплеска?
— Съвсем разбираемо е — откликна Дайъц. — Възложена му е била задача. Жертвата той не е виждал преди това. Казано му е: „Ликвидирай русокосата в този апартамент.“ Той отива и ликвидира русокосата. Не тази, която трябва обаче, която през това време е била в кухнята.
— Което ще рече, че все още имаме работа.
— Боя се, че е така.
— Къде се намира сега нашата Виктория Уестън?
— Изчезнала от апартамента. Не се знае къде е отишла.
— Трябва да разберем това, Хари.
— Ще го разберем, шефе.
Армстед допи кафето си.
— Какво, по дяволите, все пак е правила Ким в апартамента на Виктория?
— Не знам. Ще кажа още веднъж, съжалявам много, че стана тази грешка.
— А аз не съжалявам чак толкова. — каза Армстед, ставайки. — Тя сигурно е била отишла за разговор. Но вероятно е била лишена от време и възможност.
Той се усмихна и започна да разкъсва целофана на една пура.
— Щастието, изглежда, е с нас.
Ханна Армстед беше вече будна, беше седнала на леглото, свалила беше мрежата от косата си и беше дочела репортажа в двата вестника. Сестрата влезе да й каже, че нейният лекар я търси по телефона.
— Аз подробно му докладвах състоянието ви — каза сестрата. — Той много се зарадва. Съветва ви да ядете колкото се може по-малко днес, но ако почувствате истински глад и ви се прииска закуска…
— Искам закуска — каза Ханна.
— Лекарят иска да говори с вас.
— Добре. Помогнете ми да стана и се облека. Докарайте количката.
Настанена в количката, Ханна взе телефона, а сестрата отиде да приготви закуската.