Тя ще лежи зарита в земята. Не, това не бива да става. Още не. Не така нечестно.
Тя е толкова млада. Тя трябва да дочака своите бели волове, своите извисени кипариси и своите южни вина, прашния аромат на непознати заглавия.
Задряма и се унесе в сънища.
В тази страховита нощ тя ту заспиваше, ту се събуждаше, чак до десет и двадесет сутринта. Когато се събуди, хистерията като че ли беше я напуснала. Закуси в стаята си, прегледа сутрешните вестници и усети, че увереността и спокойствието й се възвръщат. Тя беше жива и млада, и смъртта трябваше да стои далеч от нея. И все пак не можеше да реши как да постъпи, какво да направи по-нататък. Да продължи ли да бяга или да остане. Това трябваше да реши в настъпващия ден. Междувременно се обади на родителите си, да знаят, че е жива и здрава. Телефонира на баща си във Вашингтон и на майка си в Евънстън и им разказа това, което вестниците не писаха. Каза им, че е само епизодична героиня в една съвсем обикновена нюйоркска история. След това се обади на Ник Ремзи, не само да му каже, че е жива и здрава, но и да се посъветва с него. Казаха й, че Ник бил излязъл от службата и нямало да се върне, тъй като излитал за Лондон в девет часа на следващата сутрин. Виктория не остави съобщение.
Разбра, че този път трябваше да разчита на себе си и на никой друг.
Учуди се защо телефонът й мълчи и никой не я търси. Но скоро се сети, че той не би могъл да звъни. Освен двамата полицаи, ескортирали я дотук, никой друг не знаеше къде се намира тя, и това беше умишлено. Виктория си спомни за разпорежданията, които беше направила снощи при напускането на апартамента си. Полицаят, който остана да дежури там, офицер на име Флаерти, трябваше да отговаря на нейния телефон, да записва съобщенията и да й ги предаде, когато тя се обади. Виктория беше забравила да се обади, но сега се сети.
Офицерът Флаерти отговори на телефона. Виктория му се представи и той веднага предаде четири съобщения, оставени за нея. Първите три бяха от медиите. Виктория му каза да ги скъса. Четвъртото съобщение беше от Ханна Армстед. Мисис Армстед с готовност я приемаше.
И последната следа от страх изчезна у Виктория. В този момент дойде и решението. Никакви бягания повече. Тя оставаше. Набра номера на Ханна Армстед. Очакваше да чуе треперещ глас на старица, а по телефона прозвуча плътен и решителен глас.
— Да, кой е?
— Мисис Армстед? Виктория Уестън се обажда. Получих съобщението ви.
— Добре. Искам да ви видя. За какво и как не знам, но трябва да поговорим.
— Мога веднага да дойда.
— Сега не, мис Уестън. Разбрах, че не искате да виждате съпруга ми. Той ми се обади, че ще мине набързо да си приготви някои неща, защото утре заминава извън града. Ще трябва да изчакаме излизането му. Това ще стане някъде след обяд.
— Ще почакам, мисис Армстед.
— Изчакайте аз да ви се обадя. Къде да ви търся?
— Отседнала съм в хотел Ройълтън под друго име — Барбара Пари.
— Ясно.
Настана дълго мълчание.
— Мис Уестън, да не би да се страхувате, че мъжът ми може да ви убие?
— Как да ви кажа…
— Вероятно би трябвало да се страхувате — каза Ханна Армстед простичко. — Чакайте повикване от мен.
Едва към седем часа вечерта Виктория получи покана от Ханна Армстед.
— Сега вече може да дойдете — каза й Ханна Армстед.
— Тръгвам — отвърна Виктория.
В таксито по пътя Виктория изгаряше от нетърпение. Едва когато се спря пред входа на Армстед, усети как някакво чувство за предпазливост охлади огромния й ентусиазъм. С противоречиви мисли ръката й колебливо се насочи към звънеца. Би ли могла Ханна да се договори със своя съпруг, за да я докара тук и тури край на разследванията й? Или пък би ли могла да действа по принуда — да примами Виктория в предварително устроена клопка? Възможно е, но не е вероятно, успокои се тя. И натисна с пръст звънеца.