След секунди вратата се отвори. Възрастничка дама в шарен розов халат, седнала в количка, отвори вратата.
— Аз съм Ханна Армстед — каза тя.
Жената имаше повехнал вид. Беше бледа и слаба, но погледът й беше жив и открит, а присвитите й устни изразяваха упоритост.
— Вие ли сте мис Уестън? — запита тя.
Виктория кимна с глава.
— Не се безпокойте — каза Ханна. — Няма никой, освен нас. Можем да бъдем съвсем спокойни. Влезте, влезте!
Виктория се успокои. Страховете й днес изглежда съвсем се изпариха. Тръгна като кученце след количката и влезе във всекидневната.
— Той идва и излезе преди един час — каза Ханна през рамо. — Не го очаквам до утре. Тази вечер можем да говорим съвсем спокойно само двете.
— Благодаря ви, мисис Армстед.
— Можете да ме наричате Ханна. Аз ще ви наричам Виктория. Ще ми се тази среща да бъде интимна, така че малките имена биха ни улеснили в разговора. Седни там, Виктория.
Тя посочи едно кресло срещу камината, по мраморната рамка, на която имаше гравюри от 18 век. Виктория се настани в креслото, а Ханна придвижи количката към другата страна на камината и я завъртя така, че да бъде с лице към нея.
— Е — каза Ханна, — да не губим време. За какво искаш да говорим? Каква е тази изключителна важност, за която пишеш в бележката си? Явно касае се за моя съпруг.
— Да, това касае мистър Армстед.
— Не чувствай никакво неудобство. Говори смело и открито — каза Ханна. — Моят съпруг не е за мен това, което беше. Напоследък нещо не ми харесва. По-рано не беше такъв. В последните няколко години и най-вече в последните седмици нещо много се промени. Загуби усета и чувството за най-елементарни човешки обноски. Държи се понякога като звяр или по-точно като ненормален. Вече изпитвам страх, когато го чуя, че си идва. След като чу това, Виктория, предполагам, ще ти бъде по-лесно да говориш.
Тази мила и интелигентна жена грабна сърцето на Виктория.
— Много по-лесно, мисис… Извънредно лесно, Ханна.
— Кажи, защо дойде при мен?
— Защото мисля, че твоят съпруг може би е мозъчният тръст на някаква терористична група.
Никаква реакция не последва от страна на Ханна. Тя зададе само един риторичен въпрос.
— Човекът, когото списание Тайм нарече Всемогъщият в журналистиката да е водач на терористи?
— Разбирам, звучи съвсем невероятно…
— Не, не. Продължавай. Искам да разбера как точно стигна до това заключение. Имаш ли някакви доказателства?
— Улики — каза Виктория, — но доста неубедителни.
— Много искам да ги чуя — каза Ханна.
— Аз пък много искам да ги кажа на човек, който иска да ме изслуша. Ако си готова на това, ще продължа.
Виктория се впусна в изводи и подробно разказа за нарастващото си подозрение към своя работодател. Разказа за всичките тези сензации, които неимоверно бяха увеличили тиража на вестника на Армстед и повишиха рейтинга на неговите телевизионни станции. За това, че под всички тях стои името на Марк Брадшоу, човек, който не съществува. Разказа й, че тя и Ник Ремзи винаги предварително били изпращани на местата на тези събития. Че са били пращани там да проучат мястото на предстоящото събитие и да дадат описание за него във вестника. Каза й също, че веднъж дори видяла на мястото на терористичното нападение човек на име Гус Пейгъноу, престъпник на заплата като информатор при мистър Армстед. Също и за това, че американец на име Джеймс Фергюсън поискал подробна карта на Лурд в Париж, преди оказалото се неуспешно отвличане на папата и че по-късно тя си спомнила, че била видяла името на Фергюсън, регистрирано в хотел Нион в Швейцария. Виктория продължи и разказа за това как видяла непознати да отвличат Карлос, и как тя докладвала за това на мистър Армстед. Но не й било разрешено да се заеме с тази работа.
Свърши и зачака реакции от Ханна. Ханна я изслуша с огромно внимание, без да я прекъсва или взема отношение. Нито за миг не отдели острия си поглед от Виктория. Изпъкналите вени по ръцете й, които лежаха неподвижно в скута й, леко пулсираха, а устните й непрекъснато помръдваха и се присвиваха, като че дъвчеше нещо.
Изслуша и последните думи на Виктория и разсеяно се загледа встрани, сякаш обмисляйки нещо.
Най-после заговори. Гласът й граничеше с шепот.
— Да — каза тя, — до такива предположения стигах и аз на няколко пъти напоследък. Други обяснения на този огромен бум в работата на Едуард почти не виждам.
— Освен ако допуснем, че той просто изобретява тези новини.
— Изобретява новините — повтори Ханна. — Аз, разбира се, не можех да приема тези заключения, колкото и вероятни да изглеждаха… до вчера, когато мъжът ми се опита да ме отрови.