— Личният кабинет на мистър Армстед — каза Ханна. — Без негово разрешение тук на се влиза. Аз влизах веднъж, без той да знае. Това е вторият ми път.
Тя заопипва в джоба си за предметите, които беше извадила от тоалетната масичка. Извади един ключ.
— Едуард мисли, че от кабинета му има един-единствен ключ и той е у него. Аз обаче си направих дубликат. Ето го.
Тя пъхна ключа в скрития секрет. Беше съвсем точен.
— Поръчах си го, без да му казвам. Не защото по това време се съмнявах нещо или пък исках да го шпионирам. Просто се безпокоях за него. Той стоеше и работеше в тази изолирана стая толкова дълго, че аз започнах да се безпокоя за здравето му. Страхувах се, че някоя нощ може да получи сърдечен пристъп и аз няма да мога да вляза да му помогна. Така че тайно извиках един ключар и си извадих този ключ, за извънредни и критични случаи. Настоящият, убедена съм, е такъв.
Със силно извиване на китката си тя превъртя ключа. Прокънтя метален звън. Жената стисна топката и опря рамо в масивната врата, която безшумно се отвори навътре.
— Тази стая винаги ли е била негов личен кабинет? — запита Виктория.
— Да, но преди никога не се заключваше — каза Ханна. — Това започна няколко седмици преди отвличането на испанския крал в Сан Себастиян. Тогава той сложи секрета и обяви забраната.
Ханна и Виктория се спогледаха и влязоха вътре.
Виктория разгледа наоколо. Хубава стая. Прекрасна светлокафява ламперия с неокласически изображения. От едната страна, по цялата стена бяха подредени книги в кожени подвързии. На специална поставка в един ъгъл имаше огромен телевизионен екран. Над огромната камина висеше маслен портрет на Наполеон Бонапарт. Зад дъбовата маса имаше две кресла в пастелно сини калъфки и широка кушетка, застлана с кадифена покривка. Врата към баня и най-после работна маса във викториански стил и електрическа пишеща машина на поставка до нея.
Ханна посочи стола до масичката с пишещата машина.
— Той идва тук всяка вечер и пише на машината — каза тя. — Аз не съм виждала какво, но знам, че пише. Няколко седмици след като наследи баща си, той постоянно пишеше.
Някакъв ужас прикова Виктория на мястото й. Впери поглед в пишещата машина.
— Не предполагаш ли, че той може да пише тези терористични сензации? — с удивление запита тя.
— Питаш ме дали мисля, че съпругът ми е Марк Брадшоу? — каза Ханна. — Да видим.
Тя се обърна към стената зад двете пастелно сини кресла.
— Виждаш ли това там?
Виктория не го беше забелязала досега. Беше неголям рисуван портрет на малко момче — десет-единадесетгодишно може би, във военна униформа — момчешка разновидност на наполеоновия портрет над камината.
— Спомен от детството на Едуард — обясни Ханна. — Касата е на стената зад него. Доказателствата. Ако ги има, трябва да са там в тази скрита каса. — Извади от джоба си късче хартия. — Тук е комбинацията. Намерих я и я преписах, когато бях тук с ключаря. Вземи този стол. Качи се и свали рисунката. Ще видиш под нея касата. Аз ще ти диктувам комбинацията. Ако има доказателства, те трябва да бъдат там вътре. Това е всичко, с което бих могла да ти помогна. Желая ти не късмет, желая ти истината.
Виктория за миг почувства неувереност. Спомни си, че бе чела в гимназията за една учителка от Нова Англия, която за първи път съвсем сериозно била излязла с твърдението, че Шекспир не е автор на известните пиеси и че доказателства за това можели да се намерят в гроба на Шекспир в задната част на църквата Св. Троица в Стратфурст на Ейвън. Години наред тази учителка искала да отвори гроба на Шекспир, и когато й предоставили тази възможност, тя не се осмелила да го направи. „Съмнение се загнезди в съзнанието й“ — беше написал нейният приятел Хаутърн — „Съмнение, дали не е сбъркала мястото“. — Уплашила се, че може да отвори гроба и да не намери нищо. И се отказала.
В тези секунди на вцепенение Виктория си помисли, че и тя може да не намери нищо. А това щеше да значи, че лудата е тя, а не Армстед.
— Аз… не знам — прошепна Виктория.
— Това е последната ти възможност — подтикна я Ханна. — И аз, и ти трябва да разберем истината.
Виктория енергично заклати глава. Стъпи на стола. Внимателно откачи обрамчената рисунка и я подаде на Ханна.
На стената се появи неголяма квадратна врата на метална каса с вградена миниатюрна сребърна шайба за секретни комбинации.
— Готова съм — каза Виктория.
Ханна присви очи към листчето с цифрите.
— Направи три цели завъртания на шайбата вляво и на четвъртото спри на 56. Завърти я вдясно два пъти и на третия спри на 26.