Ханна се облегна на стола.
— Това е просто невъобразимо! Та Едуард трябва да е наел най-опитните терористи в света за това нещо. Тя тъжно сведе глава. — Бяхме прави, Виктория. Мъжът ми е превъртял. Загубил си е ума.
— Но за организирането на всичко това все пак трябва ум — каза Виктория.
— Не, не, той е съвсем откачил — повтори Ханна.
Виктория с досада закрачи из стаята.
— Какво мислиш, че ще стане с нас. Какво ще направи с нас?
— Той го каза много ясно, Виктория. До утре сутринта… всеки миг… ще изпрати някого… може и двама… Ще отключат вратата, ще ни изведат и ще ни убият — както убиха клетата Ким.
— Но той самият можеше да ни убие снощи! — каза Виктория.
Ханна разклати глава.
— Не, Едуард пипа много фино. Да ни убие и да просне тук две мъртви тела?! Не! За него много по-лесно би било професионалист да свърши тази работа и не тук.
— Но долу има портиер. Той ще ни види, ще разбере.
— Предполагам, че портиерът няма да бъде там. Те ще го отмъкнат нанякъде и тогава ще дойдат за нас.
Виктория зашари с очи из кабинета.
— Ханна, начин за измъкване оттук не може да няма!
— Сама видя, че няма — тъжно промълви Ханна — Часове след неговото излизане обикаляхме и оглеждахме. Опитахме стените сантиметър по сантиметър. Оттук можем да излезем само през вратата. Можем да бъдем само изведени оттук.
Виктория се спря.
— Аз… за себе си не ме е грижа, Ханна. Хич, ама хич. Съжалявам за теб.
— За мен едва ли трябва да се съжалява.
— Трябва. Съжалявам и за всичките тези хора на самолета… Баща ми, човекът, в когото най-после се влюбих… Самият президент и всички там невинни хорица… Историята не помни такова престъпление. Ханна, това не бива да става.
— Може би пък и да не стане — каза Ханна, което прозвуча като: — „Велики Боже, дано да не стане!“ — И все пак дълбоко в себе си си уверена, че ще стане?
— Боя се, че ще стане. Той няма да се спре пред нищо. Никой не може да му попречи. И най-малко ние можем да направим това. Тя притвори очи и силно стисна клепачите си.
— Загубихме!
Четири часа преди това се разигра доста странна сцена.
Може би най-странната досега — помисли си Армстед и, предвождан от Гус Пейгъноу, влезе в сводестия хол на порутения стар замък в покрайнините на Ню Порт Род Айлънд.
Армстед беше пристигнал с един нает от него учебен самолет. Беше се преобразил с перука, изкуствени мустаци и очила. Гус Пейгъноу го посрещна с един раздрънкан додж и го докара тук в този пущинак от 22 стаи. Основното ядро от хората на Карлос бяха го наели от местния земевладелец, който беше предпочел да живее в града. И сега замъкът служеше като база и укритие.
— Тук е идеално — обясни Пейгъноу. — Външни хора тук не идват. Освен това частното летище, от което Мацуда ще отлети за Бахамските острови е съвсем близо. Всичко е в пълна готовност. Остават броени часове, така че срещата ви трябва да мине много бързо. Той настоя за тази предварителна среща с вас.
— И ето, аз се отзовах.
— Носите ли това, което той иска? — запита Пейгъноу.
— Проблеми няма!
— Почакайте тук, сега ще го доведа.
Пейгъноу излезе, Армстед, останал сам, с огромен интерес заразглежда обстановката. В тази зала, си помисли той, навярно са намирали подслон хора като Даймън Джим Брейди, Джеймс Гордон Бенет, Джей Гулд… Пантеон от гиганти. Погледът му се спря на разнебитените, някога изящни, мебели от 19 век. Учуден забеляза, че огромните порцеланови плювалници с цветните изображения по тях все още стояха непокътнати по местата си.
Древна история.
С широка крачка Армстед тръгна към центъра на обширната зала. Ето и той самият със своя живот правеше история. Влизаше в историята и бъдещето трябваше да му отреди място в изложбената зала на медиите.
Прозвучаха стъпки и Армстед бързо се обърна да посрещне японската звезда.
Бяха двама души. Първият беше Робърт Джеклин, когото той не беше виждал от срещата им в Истанбул. Джеклин ръководеше цялата операция. Вторият беше японецът — дребен, кривокрак, около 65-годишен и не по-висок от метър и половина. На главата си имаше кожен пилотски шлем с емблемата на изгряващото слънце. Тъмният летателен костюм съвсем не му прилягаше. На якето му се мъдреше същото изгряващо слънце, значка на японските въздушни сили от 1945.
— Мистър Уолтър Зимбърг — каза вежливо Джеклин — капитан-летец Йозуке Мацуда, бивш член на специалните японски щурмови войски — главен изпълнител във вашата операция.