Самолетът стабилно поддържаше направление. В тези последни минути мислите на Мацуда се върнаха към семейството му, към сигурността, която в крайна сметка им беше гарантирал. Предупредително писукане наруши мислите му. Радарът просветна. Мацуда интуитивно бръкна във вътрешния си джоб и извади цветната снимка на жена си Киеко с трите деца. Тази снимка той винаги носеше със себе си. С бърз поглед каза последно сбогом на любимите си хора и ги видя в храма Ясукуни покрусени да го оплакват и възнасят молитви в негова памет. Сложи снимката в скута си, освободи автопилота и хвана лоста на управлението. Леко наклони лявото си крило, за да вижда по-добре и заби поглед в небесната шир.
Някъде в далечината различи бързо нарастващите очертания на самолета, известен като Еър Форс Едно. Със сияеща в злато усмивка, Мацуда се приготви да тласне лоста за управление напред и с писък се насочи към целта.
В помещението за съвещания, непосредствено до президентското отделение на Еър Форс Едно, тримата притискаха лица към трите прозореца в очакване да зърнат своята гибел. На единия прозорец беше президентът Колуей, на следващия — Хю Уестън, а на третия — Ник Ремзи. Зад отворената врата на кабината на радистите четвъртият от групата, генерал Джудсън, стоеше като прикован към радара и по усилвателя на интеркома докладваше на президента за движението на светлинния сигнал, който вече се виждаше съвсем ясно на радарния екран.
От прозорците в помещението за съвещания президент Колуей, Уестън и Ремзи не виждаха нищо в необятната синева. Не виждаха дори точица в небето.
Пилотите и екипажът не знаеха нищо. Не им казаха. Нямаха време, пък и вече нищо не можеше да се предприеме. Самолетът беше като пате на гюме — сигурна и беззащитна цел и жертва. Не предупредиха никого и от пътниците, защото те бяха съвсем безпомощни и можеха да умрат в панически страх.
В помещението на радистите на самолета беше получено предупреждение от Националната служба за безопасност, че чрез спътник-шпионин забелязали неидентифициран самолет с данни на изтребител да се приближава към Еър Форс Едно с голяма скорост и че се вземат необходимите мерки.
Свръхспешният сигнал на Джудсън също беше вдигнал в тревога върховното командване и беше поискал от тях да се свържат с най-близките охраняващи поделения и вдигнат американски изтребители в защита. Не се знаеше обаче кога точно ще стане колизията и дали те ще дойдат навреме.
А колизията се очакваше всеки миг. Краят и резултатите бяха непредсказуеми. Единствената надежда беше да им се притече някой на помощ тук във въздуха, в който те плуваха като беззащитна мишена на един луд, подбуден от друг — по-луд.
За Ремзи тази непосредствена и ранна смърт беше нелепа, невероятна и недопустима. Мислите му неумолимо щракаха и отброяваха неизживяното, това, което щеше да загуби. Никога нямаше да изживее своята голяма любов. Любовта си към Вики. Никога нямаше да довърши книгата, която беше започнал, да се наслади на още едно аперитивче при Фуке, да бъде баща и да продължи името си. Отнасяше от този живот само нищета.
Усилвателят изщрака. Ремзи чу пресипналия глас на генерала, който напрегнато отброяваше фаталното приближаване на светлинния сигнал на радара.
— Това копеле е на сто мили вече… На осемдесет… Шестдесет…
Генерал Джудсън почти застигна ехото на своя глас. Нахълта в помещението за съвещания и с препъвания изтича към прозореца. Побеснял от гняв, той се прилепи на средния прозорец до Хю Уестън и всички заедно зашариха с очи по бременното с ужас небе.
На своя прозорец Ремзи неимоверно напрягаше очи, за да открие техния убиец, но напразно. По небето се носеха само невинни облаци. Внезапният вик на генерала го прикова на място.
— Ей, там горе — вижте там горе. Този кучи син връхлита върху нас с все сила.
С разтуптяно сърце Ремзи присви очи в далечината на ляво и най-горе и съзря бялата следа, зловещата бяла следа, далече в небето, насочена към тях. Тя се спускаше отгоре с невероятна скорост. Връхлиташе и нарастваше. Вече ясно се забелязваха очертанията на опасния изтребител.
— Исусе Христе, каква ужасна скорост! — задъхано промълви генералът.
— Връхлита отгоре ни с две хиляди мили в час.
— Свършено е с нас — простена президентът.
С ъгъла на окото си Ремзи долови още една стрелкаща се следа и извика.
— Вижте, там долу.
Бяха изскочили от облаците и двата и с писък източваха следи нагоре.
— F 15, далекобойни изтребители! — ревна генералът. — Наши, наши!
— За бога, вижте ги! — провикна се президентът.
От самолетите-защитници излетяха с гръм усъвършенствани ракети Въздух-Въздух със среден обсег на действие, засвистяха в небето като два близнака отмъстители, и със скоростта на светкавица се насочиха към връхлитащия нападател.