— Не залагайте нито стотинка на това.
— Ами… да ви оставя да се видите с адвоката. Благодаря ви, мистър Ингър.
Без да се помръдне от мястото си, той каза:
— Ако до утре се появят още въпроси, пратете ги надлежно на оня там горе. — Той посочи с показалеца на впримчената си ръка нагоре към сержанта.
— О’кей — каза тя. — Още веднъж — благодаря.
Влизането в затвора Грийн Хевън за Виктория Уестън беше трудно, но излизането се оказа още по-трудно. Главната трудност беше колата й. От службата й бяха дали някаква бракма. Няколко пъти се опита да запали и не можа. Един от надзирателите реши, че се дължи на изтощен акумулатор и тъй като там нямаше човек, който можеше да й помогне, наложи се да поиска помощ от Стормвил. Единствената аварийна платформа на Стормвил беше отишла на друго повикване и не знаеха кога ще се върне. Посъветваха я да се обади в един гараж в Бикмън. Тамошната аварийна кола щяла скоро да се върне и веднага щели да я пратят. Посъветваха я да се въоръжи с търпение.
Чакането продължи близо два часа. Беше вече тъмно, когато аварийният камион, кашляйки навлезе в силно осветения паркинг пред затвора. Докато чакаше, Виктория прегледа бележките, които беше успяла да запише на срещата си със Сем Ингър и се опита да скицира статията си.
През това време не пропускаше да следи с око влизащите и излизащите от затвора. Направи й впечатление бързото излизане на един човек, за който тя предположи, че е адвокатът на Ингър. Беше извънредно нетърпелива.
Погледна към младежа на белия авариен камион, който прехвърляше кабели към нейната кола и същевременно се опитваше да я запали. Усилията му й се сториха безкрайни и безнадеждни. Най-после успя и прибра кабелите. Виктория се приближи към него и попита:
— Мога ли да тръгна вече?
— По-добре да карате след мен до сервиза — отговори младежът. — Ако тръгнете направо за Ню Йорк, не ви гарантирам, че ще стигнете. Ако колата падне от обороти…
— И какво ще трябва да се направи, за да стигна до Ню Йорк?
— Ще заредя акумулатора ви набързо. Карайте след мен.
Безнадеждна работа, помисли тя. Колата й временно заработи и тя бавно тръгна по следите на пълзящия камион към сервиза в Бикмън. Разбра, че за бързото зареждане са необходими най-малко 45 минути и се опита да купи нов акумулатор, но бяха разпродадени. Сломена и разочарована, тя реши да се обади в Рекърд на Оли Мак Алистър. Трудно набра вестника, но веднага я свързаха с отговорния редактор. Виктория развълнувано обясни какво беше се случило с колата й и защо се бе забавила.
— Загубих се, както виждате, в този загубен град — продължи тя. — Може би и след час няма да мога да тръгна, а като прибавим и времето за връщане…? На идване до затвора пътувах повече от три часа. Не по-малко ще ми трябват за връщането. Не бихте ли предпочели да ви продиктувам репортажа си.
Реакция от Мак Алистър не последва.
— Какъв репортаж? Ингър каза ли ви нещо интересно?
Тя се зарови из бележника си, като се спираше на някой и друг цитат.
— Не е лошо — добави отговорният редактор, — приемливо, но не е нещо кой знае какво.
— Аз мисля, че е много интересно.
— Увъртания и оправдания — човешка черта.
— Като всяко живо същество.
— Какво?
— Няма значение, Ингър е възмутен, че го наричат животно. Да напиша ли репортажа тук и да ви го продиктувам, или да го донеса направо във вестника, като се върна?
В гласа на Мак Алистър прозвуча странно безразличие:
— Вие тук ли предпочитате да го напишете?
— Ами да, естествено. Намирам се на една бензиностанция, сред купища от туби с масло. Но бих могла, ако вие…
— Спокойно, Вики, не е толкова бързо, аз ще се погрижа редакторите от черновата да оставят местенце. Ще имаш място в набора, дори ако ти се наложи да закъснееш до десет часа…
Виктория хвърли поглед към ръчния си часовник:
— Надявам се да се върна по-рано.
— Дори при такова едно закъснение, ти ще можеш да хванеш късното градско издание, което излиза в полунощ. Ако пък пропуснеш и него, следва обобщаващото — в два часа след полунощ.
— Ще бъда там много преди това.
— Ние и без това позакъсняваме тази вечер — смотолеви той. — Така че не се безпокой, не е нужно да диктуваш по телефона. Ела тук.
— Тръгвам веднага. Фотографите да бъдат готови за някои снимки на Сем Ингър в едър план. Мисля, че…
— Те са вече на бюрото ми.
— Повтарям, за нула време съм при вас.
Но съвсем не беше за нула време. Първоначалното й облекчение, че не й се наложи да диктува репортажа от бензиностанцията, скоро отстъпи място на едно нарастващо притеснение и безпокойство. Закъснението й изглежда нямаше да има край. Презареждането на акумулатора беше в състояние да подлуди самия Йов! Виктория отвори карта, за да проучи обратния път за Манхатън. Разчитането й бе подобно на разчитането на камъка Розета.