На следващия светофар, докато колата ритмично чукаше на празен ход в очакване смяната на светлините, тя отново наум преписа статията, като се опита да редактира отвратителния език на Ингър. Стигна до последния пасаж. На запитването дали има нещо, което би искал да направи, ако излезе от затвора, Сем Ингър категорично й заяви, че има една-единствена причина, заради която би пожелал да излезе на свобода: „Искам реванш. Някои хора на делото се отнесоха с мен нечестно.“ Виктория ясно си спомни последния цитат. „Говоря за областния прокурор… в съда той говори само лошо за мене… Нарече ме животно. Ще ми се да му кажа, че така не може да се говори за човек. Това е единственото, заради което бих искал да изляза… да убия тоя Ван Дусен“.
Студени тръпки полазиха по тялото на Виктория при спомена от тези думи. А Ингър беше вече на свобода! Имаше пистолет и по всичко личеше, че е тръгнал за Ню Йорк. Ако се съди по думите, някакъв животински инстинкт сега го води натам. Инстинктът да убива. Да убива за отмъщение. Животът на областния прокурор Ван Дусен беше в опасност. А никой, освен нея не знаеше това. Дори самият Ван Дусен.
Обхвана я безумен страх.
От това състояние я извадиха нетърпеливи клаксони. Погледна зелената светлина, подаде газ и бавно се вряза в дясното платно. При първата възможност кривна навън от парка, навлезе в някаква еднопосочна уличка и затърси с очи телефон. По Медисън Авеню имаше отворени ресторанти, но място за паркиране нямаше. Стигна до Пето Авеню, вля се в потока и доволна съзря телефоните пред Дабълдей Бук Шоп. Отчаяно затърси място за колата си. Едно такси се отдели от бордюра и тя бързо зае мястото му. Изгаси двигателя, скочи от колата и се затича към телефоните.
Беше й нужна съобразителност и бързина. Ингър беше по следите на областния прокурор Ван Дусен. А само тя можеше да го предупреди. Това не беше лесно в такъв късен час, но тя трябваше да го намери и да му каже всичко, преди да е станало късно.
Започна да набира номера. Някаква огромна стена от телефонистки се изправи на пътя й. Невъзмутими и бавни, те бяха съвсем чужди на нейното лудешко бързане.
Най-после се свърза с една телефонистка в Криминъл Коуртс Билдинг — сградата на криминалния съд.
— Дайте ми кабинета на прокурора — помоли Виктория. — Трябва да говоря с мистър Ван Дусен. Спешно е!
Последва проточен през дъвка глас:
— Няма го, никого няма. А бе, вие не знаете ли колко е часът? Опитайте утре!
— Утре може би ще бъде много късно. Става дума за човешки живот — Виктория не губеше надежда.
— Ами, ще ви дам да говорите с друг. Ще ви свържа с надзирателя в „Жалби“, той сигурно е там. Почакайте така.
Последваха няколко дълги прещраквания и смущения. После прозвуча уморен мъжки глас:
— Бергер, „Жалби“.
Виктория се опита да говори спокойно:
— Аз съм Виктория Уестън. Репортер съм от Ню Йорк рекърд. Трябва да говоря с областния прокурор по много важна и неотложна работа…
— Извинявайте, госпожице, сбъркали сте отдела.
— Трябва да намеря мистър Ван Дусен. Казвам ви, много е важно.
— Съветвам ви да опитате в кабинета му утре сутринта.
— Утре той може да е мъртъв.
— Това важи за всички — каза през смях Бергер. — Вижте, ако имате някакви оплаквания…
— Имам. Никой не иска да ми помогне да се свържа с областния прокурор.
— Откажете се за тази вечер. Той е на официална вечеря в Пласа в чест на кмета.
— Къде?
— В голямата бална зала на хотел Пласа.
Виктория му благодари и окачи слушалката. Пласа не беше много далече, можеше да отиде и пеша, но тя размисли. Твърде далеч за пеша при такава спешност. Спусна се към колата си и потърси най-прекия път до хотела.
Дванадесет минути по-късно тя спря пред входа на Пласа на 59-та улица. Предаде колата (и доста тлъстичък бакшиш) на униформения портиер, за да я паркира, и бързо изкачи стълбите към претъпканото с хора фоайе. Намърда се в последния момент в един пълен асансьор и слезе на етажа на Голямата зала.
С излизането си от асансьора, погледна часовника си. Беше 10,30. Облечени във връхни дрехи някои хора напускаха балната зала. Тържествената вечеря на кмета току-що бе свършила. Виктория потърси с очи познато лице или служебен човек и зърна един полицай в синя униформа.
Сграбчи го за ръкава:
— Офицер, можете ли да ми помогнете?