— Разбира се. За терористите. Поредицата, която щяхме да озаглавим „Времето на терориста“.
— Точно това — тази поредица. Спомням си, че ти беше събрал доста материал по това. Пазиш ли записките?
— До една, по реда на записването.
— Добре, остави ги на секретарката ми. Искам да ги поразгледам пак. Може би ще възобновим работата по тази поредица.
— Прекрасна идея. Предполагам, че ще има поразителен ефект.
— Ще видим. Нека ги прегледам и ще ти кажа.
Със слагането на слушалката, Армстед чу гласа на Естел и вдигна вътрешния телефон.
— Гус Пейгъноу е тук по ваше повикване.
Армстед съвсем беше забравил:
— Пратете ми го — каза той.
Секунди по-късно Гус Пейгъноу влезе в стаята, превъртайки в ръце шапката си. Спря се до вратата и заоглежда наоколо.
— О-хо, добре е, много добре — каза Пейгъноу впечатлен. — Просторно!
Армстед си помисли дали неговият посетител не сравнява кабинета му с килията си в затвора Грийн Хевън. Посочи му стола срещу себе си.
Армстед не се беше срещал с информатора досега. Изненада се от това, че Пейгъноу изглеждаше точно както си го беше представял — типичен гангстер. Смолисточерната къдрава коса, орловият нос, мургавото лице и костюмът на тънки райенца допълваха това впечатление. Липсваше му само скритото оръжие.
Пейгъноу се разположи удобно и извади цигара:
— Имате ли нещо против?
Запали цигарата си, без да дочака отговор.
— Очаквах с нетърпение да се срещна с вас, мистър Пейгъноу — каза Армстед.
— Аз също — отвърна Пейгъноу.
Армстед започна делово:
— Това, дето подхвърлихте за тунела в затвора, беше много хубаво.
— Вие се възползвахте от него.
— Разбира се, че се възползвах.
— Но не биваше — каза Пейгъноу. У него нямаше и помен от гняв. Каза го съвсем спокойно. — Това беше тайна.
— Мистър Пейгъноу, веднъж споделена, тайната престава да бъде тайна. Би трябвало да знаете това.
— Аз й казах, че не бива да се публикува. Не трябва да се пише за тунела.
— Никой не е писал за това — каза Армстед простичко. — За тунела нищо не бе казано. Бягството на Ингър разкри съществуването му.
— О’кей… Погледнато формално, така е.
— Мистър Пейгъноу, изслушайте ме сега, аз искам да ви направя едно делово предложение. Но преди да го направя, позволете ми недвусмислено да заявя разбиранията си по тези работи. За мен няма нищо на света, което да не е за публикуване, щом е попаднало в Рекърд. Всичко на този свят е за публикуване. Станало мое достояние, то вече е за публикуване. Колко получихте за разговора си с нашата репортерка?
— 250 долара.
— Малко са — каза Армстед. — За тази услуга заслужавахте повечко. Аз ви предлагам 1000 долара на информация. Правя ви изгодна оферта. Какво ще кажете, ако ви включа в моята ведомост с 1000 на седмица?
Пейгъноу се отлепи от облегалката. Изцъклените му очички светнаха:
— За да правя какво? — колебливо запита той.
— За да правите съвсем обикновени неща. Няма да искам от вас за 1000 долара да станете ангел. Искам да останете там, където сте — в нелегалност. Да ми съобщавате за повече сензации като тази за Ингър.
— Такива не се случват често.
— По една от време на време би било достатъчно. Вижте, аз ви познавам — вие обичате да живеете добре. Парите винаги не ви стигат. С моето предложение ви гарантирам не само препитание, но и добър живот. Освен това аз не искам да прекъсвате връзките си. Само искам да не се забърквате повече във въоръжени грабежи. Поддържайте връзките си с вашите редовни приятели, но стойте настрана от рискове. Искам да държите ушите си винаги отворени.
— И да ви уведомявам за това, което чуя.
— Ако това е материал за сензационен репортаж, да. Искам просто да притуряте по нещо към нашия актив.
— Не бих искал да топя приятелите си.
— Няма да се наложи. Във вашите доклади те няма да бъдат замесвани.
Пейгъноу извади догарящата цигара от устата си и се замисли:
— Все пак една примамка хич не би се харесала на моите приятели.
— Вие няма да бъдете примамка, само ще слушате. Никого с нищо няма да засягате. Ще ни казвате само това, което вие решите.
— Да…
— Седмичната заплата не е малка, Гус. Освен това някои извънредни премийки от време на време, при специални случаи.
— Да…
Армстед стана:
— Е, какво ще кажеш, Гус?
Гус Пейгъноу скочи на крака и протегна ръка:
— Дадено, съгласен съм, мистър Армстед.
Армстед сърдечно раздруса ръката му и отново отиде зад бюрото си. Целият сияеше от радост. Денят беше хубав за него. Нещата отиваха по местата си. Приближи се до Пейгъноу и го хвана за ръка.