— Говориш, като че ли подвизите му продължават. Има ли такова нещо?
— Не знам — каза Ремзи. — Подвизаваше се, когато правех тези проучвания в Париж. Това бе и последното, което чух за него.
— Но не знаеш дали е жив?
— Наистина не знам. Предполагам, че е жив. Никъде нищо не се чу за неговата смърт. През 1982 все още беше жив. Тогава изпрати някъде от Холандия заплашително писмо до Френското вътрешно министерство, което беше подпечатал с палеца си.
— Къде би могъл да бъде сега?
Ремзи повдигна рамене.
— Може би в Лондон или Бон, или Дамаск. Но най-вероятно е в Париж.
Вестникарският магнат погледна към Виктория и отново се обърна към Ремзи.
— Ник, и защо е всичко това? Този Карлос комуняга ли е?
Ремзи поклати глава.
— Странно наистина, но аз не мисля, че е. Миналото и средата му не дават повод за това. Баща му е колумбиец, който се преселил във Венецуела и натрупал там добро състояние. Имал трима синове, които кръстил на трите имена на Ленин. Бил богат марксист. На сина си Карлос той дал второто име на Ленин — Илич. Карлос бил наречен Илич Рарец Санчес. Роден е в 1949. Получил комунистическо обучение в лагера Матанзас до Хавана, който се ръководи от един полковник от КГБ. По-късно бял редовен студент в Московския университет на дружбата „Патрис Лумумба“. Изключили го от там заради алкохол и женкарство. Но вероятно това било хитрост от страна на КГБ, за да го законспирират. Не мисля обаче, че той самият е бил комунист. Знаете, че при случката с ОПЕК във Виена, един от заложниците му беше шейх Ямани — петролният министър на Саудитска Арабия. Ямани провел доста разговори с Карлос и останал с впечатлението, че Карлос не вярва нито в комунизма, нито в палестинската кауза.
Недоумението на Армстед нарасна.
— И защо тогава тези отвличания и убийства?
Ремзи сви рамене:
— Точно не мога да кажа. Предполага се, че този човек вярва в някаква международна революция от марксистки тип. Това обаче също не е съвсем сигурно. Той може просто да обича приключенията. Може би обича властта и силата така, както и парите. Предполага се, че има постоянна своя група с подбрани немски и арабски участници в нея. За разлика от останалите терористични групи, които са определено политически, групата на Карлос може да е такава, а може и да не е.
Армстед грижливо започна да развива една пура. Не след дълго уж случайно запита:
— Ти как се добра до тези материали за Карлос и бандата му?
— Източниците са различни — каза Ремзи. — Най-надежден се оказа един информатор в групата на Карлос — незначителен член на групата, който изпълняваше най-вече дребни поръчения, но все пак — член. В Париж срещнах един типичен представител на Средния изток, тогава разполагах с много пари. Неговата приятелка беше в групата на Карлос и изпълняваше тези поръчения. Поисках от мистър Дайъц 1000 долара и му платих за информацията, тази, която току-що прочетохте. Това беше всичко, което успях да събера.
— Трябва ми повече — каза Армстед, като стана и запали пурата си.
С нескрито учудване, Ремзи запита:
— За Карлос ли?
— За Карлос и групата му.
— Съмнявам се дали ще бъде възможно.
— Няма невъзможни неща — каза Армстед. Стана и закрачи из кабинета си, без да спира да говори. — Искам всичко да съсредоточим върху Карлос, поне като начало. Искам ти да се върнеш в Европа, в Париж. Ти и Виктория Уестън, двамата заедно. Ще имате всичко, което ви потрябва.
Ремзи срещна погледа на Виктория и се понамръщи.
— Мисля, че това не е работа за жена — обърна се той към Армстед.
— Ник, престани — прекъсна го Виктория. — Мъжкият шовинизъм изживя времето си с кюлотите, или поне трябваше да го направи. Мога да говоря френски, ходила съм в Париж. Била съм навсякъде из Франция, и то три пъти. Бих могла много да ти помогна. Освен това не ме е страх.
— А мене ме е страх — каза Ремзи.
Армстед се намеси:
— Аз съм съгласен с Виктория — каза той. — Имам нужда от нейното участие в това начинание главно по две причини. Едната е, че искам ти да продължиш да я запознаваш с работата. Втората е, че имам нужда от женския нюх, от светогледа на жената. Нужни са ми репортажи, които еднакво да допадат и на мъже, и на жени.
За другата главна причина — тази, която беше споменал пред Дайъц, Едуард Армстед предпочете да не говори сега. Той искаше да направи нещо за дъщерята на Хю Уестън, защото искаше да се докара пред Хю, и то колкото се може повече. В крайна сметка, както каза и на Дайъц, Хю Уестън сега беше прессекретар на президента на САЩ. Добре щеше да бъде да го обвържат с някакво задължение. Все щеше да им потрябва някой ден. Освен това Виктория сигурно щеше да се справи добре с тази задача — бе неопитна, но не и неспособна. Армстед добре разбираше какво цели с това.