— Освен това има и друга, макар и не толкова важна причина, за да настоявам Виктория да дойде с теб — продължи той сладкодумно… — Аз ви искам в Париж като туристи. Двамата бихте могли да се представяте като семейна двойка, когато обикаляте града. Но в хотела ще ви запиша като непознати. В тези разследвания не искам да се забърква Рекърд. Вие няма да бъдете журналисти, а туристи, както вече казах. Искате просто да разгледате Айфеловата кула, да хапнете патица в Тур д’Аржан.
Армстед се върна към бюрото си:
— Мисля, Ник, че ти би могъл да започнеш с едно съживяване на твоята връзка с човека, който те осведомява за Карлос. Как му беше името?
— Ахмед.
— О’кей, Ахмед. Проучи дали е още в Париж. Можеш ли да направиш това?
— Имах един барман, който лесно се свързваше с него.
— Опитай да стигнеш до него — каза Армстед. — Искам да разбера дали Карлос ще предприема някаква нова акция.
— О, това е голямо искане — каза Ремзи колебливо.
— Голяма е и сумата, която ще платя — каза Армстед. — Можеш да платиш на този твой информатор — Ахмед — 10 000 долара, ако разбере и ни каже нещо интересно… Ще платя и повече, разбира се, за повече сведения. Какво ще кажеш?
Ремзи се позатрудни:
— Не бих могъл да кажа какво ще успеем да научим от Ахмед за Карлос, но със сигурност мога да ви кажа, че от другите групи с пари нищо няма да купите. Те харчат пари и имат нужда от тях, но парите не са тяхна цел. Техните интереси са чисто идеологически.
— Парите също са идеология — каза направо Армстед. — Парите са всичко. Ще разбереш това, като започнеш да ги раздаваш. А сега да започнем с Ахмед. Ти и Виктория се пригответе да отлетите за Париж.
Ремзи и Виктория станаха.
— Кога заминаваме? — поинтересува се Ремзи.
— Утре. С Конкорда. На „Дьо Гол“ ще ви посрещне един шофьор с мерцедес, а в Плас Атен ще ви чака запазен апартамент с две спални. Заминавате като първокласни туристи. Когато трябва нещо да ми съобщите, звънете на частния ми телефон. Аз или Хари Дайъц ще се погрижим за следващата ви задача.
— Която, надявам се, също ще бъде първокласна — усмихна се Ремзи.
— Само ако работата ви е първокласна — отговори Армстед. — Бон воаяж!
На следващия мрачен ден в един часа следобед, конкордът на Ер Франс излетя от нюйоркското летище Кенеди и се приземи на почти безлюдната писта на „Шарл дьо Гол“ три часа и 32 минути по-късно — в 10,32 вечерта парижко време. След като минаха през паспортния контрол и получиха багажа си, Виктория и Ремзи намериха младия френски шофьор, който ги поведе в късната хладна вечер към един мерцедес.
Към полунощ те се настаниха в апартамент 505 на Плас Атен. При все че не бяха особено гладни, защото скоро се бяха нахранили в самолета, те телефонираха в рум сървиса за сандвичи. Зад вратата на едно шкафче в антрето Ремзи забеляза малък хладилник, и докато чакаха сандвичите, той изпи две малки уискита, след което и едно двойно.
Виктория се задоволи само с чаша безалкохолно с етикет Фримбуа Резин дьо Фрут, която изпи след като донесоха сандвичите. И макар че беше все още рано, Виктория усети, че е съвсем капнала и се оттегли в по-голямата спалня. Ремзи, който бе свикнал повече с пътуванията, продължи да се рови още няколко часа в записките си за тероризма. Накрая си легна с ясната мисъл за това, което двамата с Виктория трябваше да предприемат на другия ден.
На сутринта станаха рано, закусиха, и тъй като Виктория си бе отпочинала и с нетърпение очакваше да започне изпълнението на задачата, двамата излязоха от хотела. Тръгнаха по Авеню Монтен към Етоал, като Ремзи избра по-дългия път през Шанз-Елизе, за да изчака, докато отворят бара. Виктория не бе идвала в Париж от пет години. Затова малко се вълнуваше и й се искаше да говори, Ремзи обаче бе премного вглъбен в предстоящата им работа и хич не му беше до разговори.
Завиха по Авеню Жорж Пети, след което навлязоха в рю Пиер Шерьон. Ремзи поведе Виктория към едно скромно бистро, пред което един келнер подреждаше няколко маси.
— Влизаме вътре. Остави ме аз да говоря, а ти само слушай и си пий пиенето.
— Какво трябва да пия?
— Каквото си искаш.
Безцеремонното и пренебрежително държание на Ник леко я раздразни. Той се отнасяше с нея като с натрапница. И без това тази задача от международен мащаб някак си я смущаваше. Още когато Армстед им я възложи, тя почувства, че нейното участие не беше случайно. Може би шефът й използваше този случай, за да си подсигури евентуална отплата от страна на баща й в бъдеще. Тя не бе съвсем сигурна в това, но мисълта за точно изчислена меркантилност не я напускаше и в момента.