Ремзи се спря, за да запали цигара, и тихо каза на Виктория:
— Ти можеш да дойдеш, но стой по-назад и не се бъркай. Не говори. Ще му кажа, че си жена ми. О’кей, да вървим.
С небрежна, отпусната походка и с жадни подръпвалия от цигарата Ремзи приближи въдичаря. Виктория изостана и се зазяпа в реката. Ник се спря до кошчето, погледна встрани. Останалите рибари бяха достатъчно нагоре по реката, за да не ги чуват. Ремзи посочи кошчето.
— Как е уловът днес, Ахмед?
Мургавият младеж сви рамене.
— Вижте сам.
Ремзи коленичи близо до него и отвори кошчето. Беше празно.
Ахмед запита бързо:
— Коя е жената?
— Жена ми.
— Добре. Казвай бързо.
— Като миналия път. Трябват ми някои сведения. Карлос в Париж ли е?
— Възможно е.
— Искам да разбера дали скоро ще готви нещо.
— Невъзможно. Изчезвай.
Ремзи не помръдна.
— Информацията ще струва 10 000 долара.
Ахмед вдигна неподвижната си досега глава и погледна Ремзи, за да се увери, че е чул добре.
— 10 000 долара — повтори Ремзи.
Ахмед отново се загледа в реката. След няколко секунди мълчание промълви с ъгъла на устата си:
— Тази нощ в полунощ. Ще ти телефонирам. Довиждане.
Ник се върна при Виктория. Хвана я под ръка и тръгнаха обратно.
— Успя ли да изкопчиш нещо? — прошепна тя.
— Почти нищо.
Същата вечер, отново развеселен, Ремзи заяви на Виктория, че е направил резервация за тях в Тонг Йен — любимия му ресторант в Париж. Това беше неголямо заведение на Рю Жан Мермоз, недалеч от Ронд Поан. Младата собственичка — китайка, ги посрещна сърдечно, целуна Ремзи по двете бузи и ги отведе в голямото сепаре на долния етаж. Ремзи отказа уискито. Поръча си една китайска бира и подаде чашата си на Виктория, за да я опита. Поръча за двамата супа, свински котлети, добре изпържено телешко, кълцано с лук и жасминов чай.
Прибраха се преди единадесет часа и преднамерено престорено запрелистваха сутрешните издания на Интернешънъл Херълд Трибюн и на лондонския Телеграф. Вниманието им обаче беше само в телефона. Осем минути преди полунощ той рязко иззвъня няколко пъти, преди Ремзи да вдигне слушалката.
— Ремзи на телефона.
— Ахмед съм.
— Здравей, Ахмед.
— Не можах да открия нищо чрез главния ми източник.
— Много лошо, но…
— Има нещо друго.
— Да, кажи, кажи — окуражи го Ремзи.
— Чух нещо интересно от друг източник, но ще ти го кажа лично.
— Добре, много добре.
— Хотел Калифорния — каза Ахмед. — Пет часа утре следобед, стая 110, вратата ще бъде отключена.
— В пет часа съм там.
— Не ти. Изпрати жена си. Да донесе парите в брой. Американски долари.
— О’кей. Тя ще бъде там.
— Стая 110, да не забравиш.
— Бъди спокоен. Няма да забравя. Благодаря, Ахмед.
Ремзи се наведе да постави слушалката и срещна въпросителния поглед на Виктория.
— Може би ще се доберем до нещо — каза той.
— Е, кажи какво, Ник, стига си ме дразнил.
— Ахмед каза — започна Ремзи, палейки цигара — „не можах да открия нищо чрез главния си източник“. Имаше предвид неговото момиче в групата на Карлос. После каза: „Чух нещо интересно от друг източник, но ще ти го кажа лично“. Каза, че ще чака в стая 110 на хотел Калифорния…
— Къде е това?
— Две пресечки след Шанз-Елизе. Един стар и хубав търговски хотел. Той иска да отидеш ти. „Изпрати жена си“, каза, „Стая 110“. Каза, че вратата ще бъде отключела. Каза също „Тя да донесе парите в брой, американски долари“. Ще изтеглим парите утре сутринта. Имам пълномощията на Армстед за това. Ще ги предадеш на Ахмед в пет часа, след като ти каже какво е открил.
— Ти какво мислиш, че е открил?
— Някои сведения за следващи операции на Карлос, надявам се.
— Боже мой, започвам да се безпокоя!
— Ще ти налея една чашка.
Той тръгна към хладилника.
— Може би това ще е големият ни шанс, Ник.
— Сигурно. Най-после ще получим „Пулицър“.
Беше пет без шест минути, когато се спряха пред входа на хотел Калифорния.
Постояха за малко под стъклената козирка пред входа. Виктория извади пудриерата от кожената си чантичка, отвори я и се поогледа в огледалцето. Облиза горната си устна, прибра пудриерата и отметна падналия на очите й кичур руса коса. Забеляза, че Ремзи проницателно я наблюдава.
— Какво има — поинтересува се тя.
— Друг път, преди да излезем си връзвай косата на кок или нещо друго там — каза той.
— Защо, така не ти ли харесва?
— Напротив, разпуснатата коса привлича повече. Не приличаш нито на порядъчна съпруга, нито на прикрит агент.