— Аз не съм нито едното, нито другото. — Озъби му се тя, но той вече беше стиснал ръката й и я мъкнеше навътре.
Денят преваляше и фоайето беше потънало в сумрак. Минаха покрай близкото бюро, където униформен портиер разясняваше на един турист нещо по картата на Париж после покрай рецепцията, която почти не се виждаше от група регистриращи се японски туристи. Най-после се спряха пред металната решетка на асансьора. Ремзи натисна бутона.
— Помни, това е приземният или първи етаж. Стая номер 110 е на следващия.
— Ник, била съм в Париж не по-рядко от теб. Знам как се броят етажите тук.
— Извинявай. Като стигнеш до стаята му, направо влизай. Вратата ще бъде отключена. Взе ли парите?
Тя потупа своя издут портфейл.
— Ето. Ник, ами ако не е там? Да чакам ли?
— Не, върни се. — Той се загледа в слизащия асансьор. — Бъди спокойна. Ахмед ще бъде там.
— Най-напред ще трябва да запиша това, което има да ми каже, и тогава ще му платя.
— Точно така.
— Ами ако… ако информацията му не е нещо особено?
— Каквато и да е, ти му плати. Не бива да се съмняваш в намеренията му. Връзката с него е важна.
Асансьорът плавно се приземи. Ремзи отвори външната решетъчна врата и направи място на Виктория да влезе. Минавайки покрай него, тя попита:
— Ник, къде да те търся?
Ремзи посочи с глава зад себе си.
— Столовата и бара са тук отзад. В бара съм. — Затвори решетката. — Натисни бутона за първия етаж. Успех!
Спокойно отдалечаващата му се фигура изчезна от погледа й. След секунди асансьорът изтрака и спря на първия етаж. Тя излезе и тръгна по коридора, докато стигна стая 110.
Вратата беше затворена. Подвоуми се дали да почука или не. Хвана дръжката на вратата и я завъртя. Вратата се отвори. Виктория пристъпи вътре и затвори вратата след себе си.
Старомодната стая бе потънала в сумрак. Светлина влизаше единствено през драпирани френски врати, които несъмнено водеха към тераса или двор. Прозорци нямаше. Виктория долови монотонния плясък на фонтан в двора. Между вратата и едно огромно месингово легло имаше нощна лампа. Виктория забеляза очертанията на боядисан в зелено гардероб и твърда кушетка, покрита с кестенява велурена покривка. Стори и се, че в стаята няма никой, но изведнъж го забеляза. Беше седнал в едно кресло в другия край на леглото. Беше ниско приведен, явно се преобуваше.
— Ахмед, — извика тя — аз съм мисис Ремзи.
Тя заобиколи бронзовото легло, отваряйки чантичката си, за да извади бележник и писалка, но той не отговори и не помръдна.
— Ахмед, — каза тя отново и се спря, за да изчака отговора му.
Тишина.
Той не стана да я поздрави. Продължи да стои неподвижно, наведен напред. Тя направи няколко стъпки към него. Сега го видя съвсем ясно — главата му, раменете му, дръжката на ножа, забит в гърба му.
Едва сподави писъка си. Замръзна на място.
— Господи! — пое въздух тя.
В стаята се чуваха само силните удари на сърцето й.
Обзе я панически страх. Дали пък нямаше и друг в стаята? Убиецът? Поразмърда се да го потърси с поглед. Нямаше никой. Само тя и трупът. Пряко силите си, тя се приближи и видя тъмните засъхващи петна около ножа.
Навсякъде по разкъсания пуловер тъмнееха многобройни намушквания.
Виктория събра сили да коленичи и погледне лицето му. Очите му бяха широко отворени и безжизнено изцъклени, а устните му — леко разтворени. От тях изтичаше тънка струйка кръв и се съсирваше по брадичката му.
Обзета от ужас, Виктория бързо успя да се изправи. Завъртя се на омекналите си като гума крака, спъна се в каубойската шапка и изтича към вратата. В последния момент обаче се сети, че е криминален репортер. Спря се и затършува за кърпичка из чантата си. С разтреперана ръка изтри отпечатъците от пръстите си по дръжката на вратата. Широко я разтвори и погледна вляво и вдясно по коридора. Не се виждаше никой. Излезе, затвори вратата след себе си и изтри и външната дръжка. Събра сили и побягна.
Половин час по-късно тя беше в апартамента на Плас Атен с Ремзи. Докато отпиваше от силния джин, чу Ник да разговаря по телефона с Ню Йорк. Беше събудил Едуард Армстед и му разказваше за срещата си с Ахмед и за преживяванията на Виктория.
Продължавайки да пие, тя отиде при него. Той тъкмо казваше:
— О’кей, мистър Армстед, ще си останем по местата до следващото ваше нареждане. Довиждане.
— Никога не бях виждала мъртвец — прошепна Виктория.
Ремзи седна на дивана и се загледа в килима.
— Предполагам, че това е предупреждението на Карлос към нас — каза той. — Армстед казва да стоим настрана. Да проучваме други терористични групи, докато получим от него определено нареждане.