Ремзи вдигна поглед.
— Никога не си виждала мъртвец? Има много да гледаш. — Той се опря с ръце на коленете си и бавно стана от дивана. Взе чашата от жената, пое глътка и й я върна. — Аз май няма да мина само с едно. А косата ти… завържи я другия път.
За убийството в далечен Париж Едуард Армстед не беше се замислял сериозно до тази вечер.
Беше поканил Хари Дайъц да го придружи в Нени Алралето след работа. Това беше уютен и спокоен италиански ресторант на 61-ва улица, недалече от Пласа Авеню и на стотина крачки от издателството. Беше хубаво и удобно местенце за разговори, а Армстед искаше тази вечер да поговори с единствения човек, на когото имаше пълно доверие. Бе убеден, че това щеше да е най-важният разговор в живота му.
Докато сервираха пред Дайъц, Армстед го разглеждаше с нескрита симпатия. За пореден път се убеждаваше в предаността на Дайъц към него. Да, тази преданост като че ли беше смисълът на живот за Дайъц. Преди да предприеме този съдбоносен разговор, Армстед още веднъж прецени верността на своя помощник. Спомни си началото на тяхното сближаване.
Майката на Дайъц била особена жена — студена и себелюбива. Отгледала и изучила сина си чрез писма. Разменяла писма с разни директори на интернати, където той бил настанен. Дайъц стигнал до пълнолетие, без да усети майчина близост. Армстед, за когото подобна съдба бе добре позната, откри у него ценни качества и му възложи работа, която възвърна самочувствието му. Вследствие на това Дайъц почувства към него такава близост, каквато не бе изпитвал към друго човешко същество. От самото начало Армстед усети, че Дайъц го обикна до боготворене. Бе готов да направи всичко, за да му угоди. Решен бе да жертва себе си за човека, дал му възможност да се почувства пълноценна личност. От своя страна, Армстед гледаше на него не само като на подчинен, а в известна степен и като на приятел и съюзник — човек, на когото можеше да разчита. Той винаги се бе отнасял към Дайъц с подчертано внимание. И двамата добре разбираха, че във взаимоотношенията си могат да имат пълно доверие един на друг. Сега, когато Армстед имаше голямата власт най-добре можеше да оцени присъствието на Дайъц до себе си. За него той се бе превърнал в едно второ аз, което винаги щеше да му бъде под ръка и да му помага в голямата игра.
Да. Армстед още веднъж се убеди, че с Хари Дайъц плановете му нямаше да пропаднат.
Армстед беше поръчал месо със сос и спагети като главно ядене, и едва когато донесоха поръчката, той започна да разказва на Дайъц какво се бе случило на Ремзи и на Виктория в Париж.
— Информаторът имал някакви сведения за Карлос и бил готов да ги предаде на Ремзи срещу пари. Поискал Виктория да бъде посредник, така че тя отишла в хотелската стая и намерила там всичко съгласно уговорката. Информаторът бил там, само че не могъл да й каже нищо. Бил убит.
Хари Дайъц въпросително вдигна вежди.
— Убит?!
— Намушкан в гърба и студен като камък. На Виктория не й оставало друго, освен да избяга оттам с празни ръце.
Армстед леко избърса устните си със салфетката и отново внимателно я положи в скута си.
— Ето при такива играчи се забихме, Хари. Те играят само в отбрана.
— Точно така, в отбрана.
— Възприех го като естествено в началото — каза Армстед и пое още една хапка — и все пак не можах да го проумея. Та това бе само едно поръчение. Дори убийството ми се стори вестникарско. Но после ми стана ясно. Играта е опасна.
— Да, точно така, шефе.
— Стана ми ясно също, че това е тяхното предупреждение към мен. Един вид — стойте настрана. Не си пъхайте гагата в работите на Карлос, ако не искате също да бъдете убит.
— Точно това искат да кажат.
— Несъмнено. Но аз съм убеден, че всяка терористична група би ни изпратила такова съобщение.
— Абсолютно вярно — съгласи се Дайъц.
— Това породи в мене една голяма идея — каза вестникарският магнат. — Затова те и повиках да поговорим тази вечер.
— Какво имаш предвид, шефе?
— Страхотна идея. За нея се сетих след удара с Ингър. Успехът ни с Ингър ми показа, че сензационните истории не се случват току-така. Те трябва да бъдат заставени да се появят. Както направихме ние с Ингър и победихме Таймс и другите.
Армстед остави приборите в чинията и се наведе към помощника си:
— Както виждаш, Хари, още преди да изпратя Ремзи и онова момиченце Уестън в Париж, аз знаех, че нищо особено няма да излезе от техните разследвания. Съвсем ясно ми беше, че няма такава терористична група, която с готовност да ни информира за себе си. Исках обаче да се убедя в това. Затова изпратих репортерите ни там. Да разберат на място. И те се справиха добре.