Тя бутна чинията си встрани и си наля бяло вино.
— А ти, Ник? Не попитах ти какво направи, извини ме… Днес като че ли мисля повече за себе си. Какво направи по въпроса за охраната? Сигурна съм, че властниците в града и на теб не са предложили услугите си.
— Аз изобщо не се занимавах с тях, Вики.
— О!
Тя го изгледа сериозно, но не зададе повече въпроси.
— Но си разбрал някои неща, личи си.
— Много малко — каза той, палейки цигара. — Вики, убеден бях от самото начало, че това поръчение на Армстед е кофти поръчение. Инциденти няма да има. На краля нищо няма да му се случи.
— Сигурен ли си в това?
— Съвсем сигурен. И аз нямам какво повече от теб да кажа на Армстед. Слушай, сладурче, човек печели, човек губи. Тук печалба няма. Хапни едно десертче.
— Не искам десерт, искам материал, статия.
— И утре е ден — каза той насърчително и даде знак на келнера да му донесе още едно уиски. — Разговорът ни с Армстед е вдругиден. Имаме още време.
Виктория проницателно погледна Ремзи в очите.
— Ти не си се отнесъл до официалните източници каза тя. — Тогава явно си търсел неофициалните.
— Щом предпочиташ така да ги наричаш — каза той.
Чертите на лицето и най-после се оживиха.
— Точно това ще направя утре и аз, Ник. Мисля разбрах какво трябва да направя. Все пак ще изровя нещо за Армстед. Благодаря ти, Ник, благодаря ти много. А, да — ще хапна един десерт.
Беше късна петъчна утрин, Виктория и Ник бяха просторната стая на Ремзи в Лондрес. Тя седеше на леглото и слушаше как Ремзи диктува нещо на стенографката в апартамента в Лондон. По дублираща линия Армстед също приемаше рапорта. Лампите на тавана ярко светеха. Валеше и дъждовни капки ритмично чукаха по прозореца. Виктория наблюдаваше танца им по стъклата и нервно стискаше бележника си в ръка, слушайки с любопитство.
Ремзи продиктува всичко гладко и по памет.
— Край — каза той на стенографката. — Това е всичко.
Виктория чу стенографката да казва „благодаря“, в слушалката прозвуча гласът на Армстед:
— Ник!
— Да?
— Сигурен ли си във всичко това?
— До голяма степен!
— Твърде малка охрана за държавен глава в такъв партизански район.
— Докладвах това, което чух — каза с равен глас Ремзи. Всичко това ми изглеждаше една голяма нула. Удари не се очакват.
— От местните?
— Точно така. Доколкото разбрах, те нищо няма да предприемат.
— Благодаря — каза Армстед отривисто. — Дай ми Виктория.
Ремзи отстъпи стола на Виктория и й подаде слушалката. Тя седна и разположи бележките в скута си.
— О, здравей, Виктория — каза Армстед. — Добра ли се до официалното разписание на краля?
— Няма такова, мистър Армстед. Опитах навсякъде. Бяха крайно неотзивчиви, но все пак се добрах до едно разписание по неофициален път.
— Неофициален — повтори Армстед. — Какво точно ще рече това?
— Никой не благоволи да ми даде достоверна програма — каза Виктория, — но аз реших, че след като кралят ще бъде тук през цялата сутрин и следобеда, той все пак не трябва да отиде някъде, да посети нещо. Затова седнах и поразучих най-интересните забележителности, които той би пожелал да види. След това цялата сутрин и следобеда тропах по паветата и търсих хорицата, които отговарят за тези места. Срещите ми с тях не бяха трудни. А разговорите още по-лесни. Разговарях с музеен уредник, с надзирател по уличната чистота на главната улица, с помощника на епископа на най-голямата църква тук. Някои не очакваха посещение от краля. Други пък бяха предупредени и инструктирани да го очакват. И работата стана. Подредих цял списък на местата, където той ще бъде…
— Умница — прошепна Ремзи и направи знака на успелите — кръг с палеца и показалеца си.
Доволна, тя приближи микрофона до устните си:
— Мога да ви го прочета още сега, мистър Армстед.
— Сигурна ли си в източниците? — запита Армстед.
— Почти. Е, може да станат някои промени в последния момент, но програмата е строго фиксирана и аз съм убедена, че кралят ще се придържа към нея. Да ви го прочета ли?
— Задръж така, Виктория. Стенографката ще запише. Можеш да диктуваш на нея.
Гласът на Армстед заглъхна.
— Чувате ли ме? — запита Виктория.
— Готова съм — каза жена с британски акцент.
— Да започнем — Виктория подреди листчетата в скута си. — Следва диктовката ми. — Помълча малко и започна високо да чете бележките си: — 9,00 сутринта — кралят пристига на летището Фуентерабия. В 9,30 взема военен вертолет за Сан Себастиян. В 10,00 сутринта пристига в Паласио де Аиенте — бившата лятна резиденция на генералисимус Франко. В 10,30 автоколоната на Негово величество се отправя към Касас Консисториалес — Общината, където ще бъде приветстван от кмета на града. В 11,30 моторизираната колона пристига при катедралата Дел Буен Пастор за изповед на краля при епископа. В 12,00 кралската група заминава за Паласио де Ескориасо — кибел за обяд при генерал-губернатора. В 14,30 на естрада пред палата ще има 10-минутно обръщение на краля към народа. — Виктория се спря. — Бързо ли говоря?