Имаше още нещо, което създаде известно притеснение у нея. Тя отначало се бореше с мисълта да покани Ник вътре, въпреки вродения му цинизъм. Нещо у него непрекъснато провокираше женския й усет. С напредване на съвместната им работа Виктория осъзна, че всъщност няколко неща я привличаха у Ремзи — приятната му външност, свободния му маниер, мъжката му прозорливост и сдържания му, завладяващ чар. Тя неведнъж го беше пожелавала, но не можеше да се реши на първата стъпка. Беше се надявала той да се самопокани в стаята й, за чашка преди сън, за довиждане, но дори и да си го беше помислил с нищо не се издаде. Както и по-рано, в Париж и в Сан Себастиян, така и сега в Сен Жан Ремзи я отпрати с бащински целомъдрена целувка по челото и с леко ръкостискане, но по изключение беше добавил:
— Ще се видим скоро.
Докато се събличаше, за да си ляга, мисълта „защо“ не й даваше мира. Цялото й същество протестираше и питаше защо той да не бъде с нея. Виктория не познаваше случай, в който да не е била пожелавана. Този беше първият. Не, тя нямаше да заспи, докато не узнае защо той е така сдържан към нея. Едва когато сънят съвсем я обори, мислите й по Ремзи отстъпиха пред грижите по предстоящата й самостоятелна дейност.
Тази сутрин обаче, скачайки от таксито на няколко крачки от синята козирка пред входа на хотел Бон Риваж на Рю Фабри, Виктория като че ли напълно бе забравила за Ник, изцяло отдадена на вълнението от предлагащите й се нови възможности и приключения. Плати на шофьора и докато портиерът сваляше от багажника на колата куфара, пишещата машина и чантата й, тя вдигна поглед към извисилия се на шест етажа пред нея хотел. Разгънати жълти маркизи засенчваха оградените с изящно ковано желязо балкони. Точно срещу хотела имаше широка алея за разходки, с цветни лехи и зелени пейки. В дъното, под яркото слънце се виждаше гладката синя повърхност на езерото. Виктория никога не беше идвала в Женева и очакваше градът да бъде строг и аскетичен, но от всичко, което виждаше, лъхаше приятна свежест и мекота.
Мина покрай розовите мраморни колони в изящното фоайе и се спря пред рецепцията. Армстед наистина се беше погрижил за всичко. Пет минути по-късно тя беше в стаята си. Обстановката бе доста луксозна — пъстър килим покриваше пода, върху широкото легло бе постлана светлосиня завивка. На прозореца висяха сини завеси. В порцеланова ваза върху покритата със стъкло маса имаше свежи хризантеми. От двете страни на масата имаше два кафяви фотьойла, а на писалището — сребърна фруктиера с узрели плодове, чинийки, ножчета и салфетки до нея. Пред фруктиерата лежеше обемист пакет, на който беше написано с червен молив — ЗА МИС ВИКТОРИЯ УЕСТЪН. ЛИЧНО.
Младата жена се освободи от палтото си. Занесе пакета на леглото, разтвори го и внимателно извади съдържанието му. Бяха няколко картонени папки. В една от тях имаше материали за Двореца на нациите, в друга — брошури за хотел Интерконтинентал. Третата съдържаше списъците на делегатите, които щяха да присъстват на конференцията. В друга една бяха биографичните данни на Генералния секретар на Обединените нации — Антон Бауер. Имаше още една папка с карти на Женева и околностите и списък с телефони на хора в града, които могат да помогнат. Армстед беше предвидил всичко.
Нетърпелива да заяви присъствието си преди обедната почивка, Виктория се приближи към едно шкафче с вградено радио и с телефон отгоре му. Вдигна слушалката и поиска секретаря на шефа по протокола към Двореца на нациите.
Той я посъветва да се яви точно в 2 часа, ако иска да се включи в първата от няколкото следобедни обиколки на Двореца. До следобед имаше достатъчно време и Виктория с радост отбеляза, че то ще й стигне да се изкъпе спокойно и да обядва на терасата.
Останала съвсем гола, тя се изправи пред огледалото на писалището, за да се огледа в цял ръст. Разгледа дългата си руса коса, начупените си устни, широките си мене, едрите си гърди със заобиколени от розови ореоли зърна, големи колкото половин долар. Погледът й пропълзя към вдлъбнатината на пъпа, спусна се към стройните бедра и се спря на окосменото венерино хълмче помежду им. Не, не бе възможно Ник Ремзи да я счита за дете — той просто не разбираше какво изпуска!
Виктория легна във ваната и реши спокойно да обмисли предстоящата си задача. За какво всъщност ставаше дума. Шепа държави, всяка от които разработва технологии за производство на ядрени оръжия, ще бъдат убеждавани от шефа на Обединените нации да прекратят тази промишленост — нещо неведнъж предъвквано. А нейната цел беше изключителното — това, което ще накара всички в Ню Йорк да настръхнат.