На следващата сутрин обаче работата й се оказа още по-лоша.
Виктория винаги се бе гордяла с полета на своята фантазия и със способността си да превръща и най-статичния материал в интересно четиво, но наложените й от Армстед бележки за условията, при които Антон Бауер е настанен в хотела, направо я слисаха. Самият Бауер беше интересна тема за статия. Той бе енергичен блондин, с телосложение на атлет. Бе израснал в бедно австрийско семейство и със собствени сили бе стигнал до ранга на международен дипломат, а сега и генерален секретар на Обединените нации. За него би могло да се пише, но за хотела му в Женева?!
Предвождана от един помощник-управител в смокинг, Виктория влезе в президентския апартамент, определен за Бауер, решена да скърпи някак материала. Бележникът й беше вече изпълнен с драсканици за пътуването по Рут дьо Ферней до хотел Интерконтинентал; за портиера със смарагденозелено палто и черен цилиндър; за огромното фоайе и двата ескалатора към мецанина с магазините, рецепцията и асансьорите. Помощник-управителят вървеше редом с нея и непрекъснато бърбореше. Да, стаята бе внушителна. Вляво бяха наредени два дивана с по четири възглавнички и четири дълбоки велурени кресла. Вдясно имаше великолепно пиано. До него — барче й маса, заобиколена от столове с прави облегалки. На масата имаше огромна кошница, пълна със свежи плодове.
Виктория се опита мислено да вдъхне живот на апартамента, да го насели с Бауер и с делегати от безядрената конференция, събрани тук за частни консултации. Не се получаваше. Разкошната всекидневна си оставаше това, ето си беше — стая и нищо повече.
Възмутена и раздразнена, репортерката на Рекърд излезе от хотела. Просто не знаеше какво да докладва на Армстед.
Докараха колата й. Портиерът вежливо й помогна да седне зад волана, за което получи съответен бакшиш. Виктория погледна часовника на таблото. Все още бе утро твърде рано за телефонен разговор с Армстед в Ню Йорк. Той навярно още не беше отишъл в кабинета си. Значи тя имаше три-четири часа свободно време. Бе запланувала утрешния си почивен ден преди конференцията за обиколка из града. Но сега имаше възможност да направи това по-рано. Нещо обаче я възпря. Прииска й се да излезе на открито, сред природата. Картата на Швейцария беше на седалката до нея. Разгъна я. Погледът й се спря на магистралата Женева — Лозана, която минаваше покрай езерото. Инстинктивно почувства, че тя ще й предложи живописно и приятно пътуване. Запали ягуара, остави зад себе си Интерконтинентал и се отправи към магистралата.
Спокойното шофиране вън от Женева наистина се оказа приятно. Виктория караше с умерена скорост и жадно поемаше свежия въздух. С интерес разглеждаше вилите около езерото, спокойните малки стопанства и овощни градини. След половин час пътуване тя измина едва 20 километра и се озова в древния град Нион, който реши да разгледа.
Спря на кръстовището на улиците Виоле и Пертемс и се заоглежда за някое открито кафене, където би могла да изпие чаша чай. Изведнъж погледът й бе привлечен от нещо, което я накара учудено да замига. Видя човек, който с бавна стъпка се приближи и влезе в нещо като хотел. Да, това беше хотел. Ясно се виждаше. Пететажна сграда с табела: Хотел „Алпи“. Виктория замига, защото човекът й се стори познат, а пребиваването на който и да е неин познат тук, в този малък швейцарски град, я учуди.
Опита се да си спомни кой беше този човек. Макар набързо, тя ясно го видя. Млад, строен мъж, висок около 6 фута, с широкопола шапка върху тъмна къдрава коса, с близко разположени очи, орлов нос, дебели устни и петна по лицето. Имаше вид на герой, слязъл от гангстерските филми на Едуард Г. Робинсън.
Същите тези неща й бяха направили впечатление, когато се срещна за пръв път с него. Изведнъж тя се сети — Гус Пейгъноу.
Ами да. Гус Пейгъноу — бившият дребен крадец и настоящ информатор, когото тя интервюира в Ню Йорк. Нейното първо поръчение в Рекърд. Какво ли правеше Пейгъноу тук в Нион?
Някой натисна клаксон зад нея, тя веднага реши да паркира и да потърси Пейгъноу просто от любопитство, от желание да поприказва с някого, докато си изпие чая. Клаксонът зад нея отново настойчиво пропищя. Виктория се опита да се ориентира и веднага съзря огромния паркинг на Пер Теме за свободно паркиране на посетителите на замъка отсреща, в който се намираше музея на града. Тя изтегли ягуара от улицата и се установи на най-близкото празно място в паркинга. Изскочи от колата, бързо изтича покрай колите, прекоси улицата и влезе в хотела. Фоайето не беше голямо. В центъра имаше три шезлонга, а в дъното беше рецепцията. Не се виждаше никой. Нито Гус Пейгъноу, нито пък някой друг.