Виктория закрачи към рецепцията, но се оказа, че и там нямаше никой. Забеляза обаче звънец на гишето, очевидно да се звъни при нужда, и го натисна.
След секунди един мургав келнер, вероятно италианец, дотича от ресторанта и бързо започна да се извинява на английски:
— Прощавайте! — каза той. — Аз прислужвам в ресторанта, но днес съм и на рецепцията. Искате да ви приемем ли?
— Не — отговори Виктория. — Един от гостите ви тук е мой приятел. Искам да го видя. Можете ли да ми кажете номера на стаята му?
Келнерът отиде зад преградата и извади дневника за посетители:
— Името му, моля.
— Мистър Пейгъноу. Гус Пейгъноу. От Ню Йорк.
— Да видим. Италианецът прегледа страницата, обърна предходната, после тази пред нея:
— Кажете ми името буква по буква, ако обичате.
— П-е-й-г-ъ-н-о-у. Пейгъноу.
Младежът разлисти с пръст страниците и поклати глава:
— Съжалявам. Име Пейгъноу няма.
— Позволете ми аз да погледна — помоли Виктория.
Той й подаде дневника. Тя проследи и двете страници. „Пейгъноу“ наистина нямаше! Озадачена тя възкликна:
— Видях го да влиза тук преди няколко минути!
— Не е регистриран.
— Може би е отишъл в ресторанта.
— Не. Там не е. От половин час никой не е влизал там. Мис, може би той е посетил свой приятел, отседнал в хотела. При това положение, разбира се, не бихме могли да знаем името му.
Това беше една възможност, за която Виктория не се бе сетила! Беше нещо повече от възможност — направо сигурност!
Тя благодари на младия човек и излезе от фоайето на хотела. Почувства смътно разочарование, което й се стори малко смешно, защото тя почти не познаваше Пейгъноу и не си спомняше дали въобще беше й се понравил с нещо.
Излизайки от хотела, тя погледна часовника си и реши, че ще бъде по-добре да се откаже от Лозана и да се върне в Женева. Щеше й се да прегледа бележките си още веднъж, преди да се обади на Армстед. Тя продължаваше да се страхува от разговора със своя шеф. Та най-интересното и вълнуващо нещо, което видя днес, беше неговият служител Пейгъноу. Какво ли правеше той в Швейцария?!
Към 4 часа следобед Виктория се свърза с Ню Йорк и задържа слушалката на ухото си в очакване Естел да повика Едуард Армстед.
Откъснатите листчета от бележника й, с надрасканата по тях информация за хотел Интерконтинентал, бяха струпани в скута й и тя с досада ги прегледа за четвърти път.
— Армстед на телефона. Ти ли си, Виктория?
— Да, мистър Армстед. Искахте да ви се обадя с бележките ми за Интерконтинентал?
— Точно навреме, както виждам. Потвърден ли е престоят на Бауер в хотела?
— Настанява се утре. — Тя колебливо преглътна. — Мистър Армстед, трябва да ви кажа, че направих всичко, което можах. От хотела много ми помогнаха. Помощник-управителят лично ме разведе, така че…
— Това и очаквах. Бил съм там много пъти.
— … Така че във връзка с тях нямам оплаквания, но трябва да кажа, че при все че обходих и видях всичко, вестникарският материал ми се вижда много малко.
— Остави аз да съдя за това, Виктория.
— Да, разбира се. Аз просто исках да кажа, че… вярно, хотелът е с пет звезди, но всъщност не е нищо специално.
— Някакви специални приготовления за Генералния секретар на Обединените нации?
— Никакви, поне от това, което аз видях.
— Хм, давай, диктувай, каквото си видяла и чула.
— Всичко ли ще запишете?
— Естел е включена в линията. Тя ще стенографира всичко, което диктуваш. И аз ще бъда на линията за евентуални въпроси… Естел, готова ли си?
— Да — чу Виктория гласа на секретарката.
— О’кей — каза Армстед на Виктория. — Можеш да диктуваш.
Виктория вдигна листчетата и зачете. Описа вътрешността на хотел Интерконтинентал, от магазините и фоайето до президентския апартамент на Антон Бауер. На няколко пъти се позапъна от неудобство, че диктува такъв скучен материал. Продължи да диктува 10 минути, без да я прекъснат. Най-после свърши.
— Край — каза тя. — Чухте всичко.
— Благодаря — каза Естел и излезе от линията.
— Там ли сте още, мистър Армстед?
— Тук съм, Виктория.
— Казах ви — бързо добави тя, — не мисля, че има кой знае какво. Не знам дали изобщо ще влезе в работа.
— Ще влезе — каза Армстед. — То е точно това, което очаквам. Ще пуснем неголяма статия — „Генералният секретар на Обединените нации в скута на разкоша, готвейки се да смъмри непослушните безядрени държави“… или по-добре да кажем — „частично ядрените, които заплашват с непослушание“. Да, ще стане.