— Той е трябвало да се съобрази. Това да не се случва друг път.
— Ама понякога се налага да поизляза…
— Ами тогава пусни си брада или мустаци, или дявол знае какво там. Не, няма достатъчно време за това. Купи гримове и всичко, което трябва.
— О’кей, шефе. — Той още не можеше да повярва. — Та казваш, че това момиче наистина ме е видяло?
— Видяла те е, и то много добре. Тя ми го каза. Успях да я убедя, че не си бил ти. Казах, че си бил в Ню Йорк по това време и че аз току-що съм се разделил с тебе. Тя се хвана, така че проблеми няма.
Пейгъноу въздъхна с облекчение:
— Отсега нататък ще бъда по-внимателен.
— Имам вече материалите за Интерконтинентал.
— Добре. Макар че, струва ми се, Купър едва ли има нужда от тях. Един от неговите хора вече е огледал мястото — и вън, и вътре. Но така или иначе ще му ги предам. Ще ми ги продиктувате ли?
— Секунда само. Чакай да взема бележките.
Армстед стана от стола си и отвори вратата към кабинета на секретарката. Тя скочи като автомат и сложи в протегнатата му ръка напечатаните листове. Той затвори вратата и се върна на телефона.
— Готов ли си да пишеш?
— Да.
— Ще се опитам да ти ги прочета по-бавно.
Армстед прочете на висок глас трите й половина напечатани страници. Виктория беше свършила възхитителна работа и Армстед беше доволен. Накрая запита:
— Записа ли всичко?
— Записах.
Армстед сниши глас:
— Всичко по разписанието ли е?
— Както си е планувано. Промени няма.
— Аз ще бъда тук в кабинета. Веднага ми се обади.
— На секундата.
— Важно е много, Гус. Дано да успеят.
— Ще успеят, шефе. При тях грешка няма. Не се безпокой.
Армстед обаче не беше спокоен. Когато едно събитие, което не засяга отделен човек, се случи, той просто го отразява. Но за Армстед предстоеше събитие, създадено от самия него, и той не можеше да не се вълнува. Морално и материално той беше отговорен. Ролята на Бог не се играеше лесно.
На другия ден от 9 часа сутринта балконът за посетители и журналисти в Двореца на нациите в Женева беше претъпкан. Виктория беше дошла рано, за да заеме място с по-добра видимост. Седна на първия ред на балкона. Опря се на месинговия парапет и се наведе напред да разгледа още веднъж залата. Тя бе препълнена с делегати. Повечето вече бяха заели местата си, но някои все още щъкаха насам-натам. Чуваше се всякаква реч.
Виктория очакваше с нетърпение това колоритно многоезичие да затихне и заседанието да започне. Стрелките се приближаваха към девет и половина и все повече от делегатите насочваха вниманието си към трибуната, където всеки момент трябваше да пристигне генералният секретар Бауер.
Девет и тридесет. Виктория беше нащрек с бележник и писалка в ръка. Девет и тридесет и пет. Столът на Генералния секретар беше все още празен.
Девет и четиридесет и пет. Антон Бауер все още не се бе появил.
Репортерката на Рекърд забеляза известно безпокойство сред делегатите долу в залата. Някои ставаха, жестикулираха, крачеха неспокойно насам-натам. За нея в закъснението на Бауер нямаше нищо необикновено. Политиците постоянно са заети с големи задачи и винаги не им достига време. Тя беше убедена, че Бауер щеше да дойде всеки момент. Пет минути по-късно, в отговор на неразбираемата глъчка долу в залата, прозвуча глас:
— Казаха, че хер Бауер е излязъл от апартамента на хотела.
Това временно успокои делегатите.
Часовниците продължаваха да отмерват времето, а Бауер все още го нямаше. Виктория започна да се върти неспокойно на стола си. Не я свърташе. Стана и излезе от балкона. В предверието имаше кордон Швейцарска федерална полиция.
Виктория се обърна към най-близкия полицай:
— Извинете, говорите ли английски?
— Да, мадам.
— Антон Бауер дойде ли?
— Още не. Очакваме го всеки момент.
„Сигурно ще има съответно обяснение за това закъснение“ — помисли си Виктория, така че трябва да се върне на балкона, за да не пропусне откриването на конференцията. Но тя не се върна. Вместо това се спусна по коридорите към изхода, излезе бързо навън и тръгна към колата си. Журналистическият й инстинкт автоматически й подсказа, че нещо не е наред. Закъснението на Бауер ставаше вече загадъчно. Тук може би имаше нещо за пресата. Тя трябваше да провери.
Виктория запали колата си и се отправи към хотел Интерконтинентал. На път за хотела тя се опита да подреди мислите си. Една от възможностите за закъснението беше болест. Може би е имал сърдечна криза. Трябваше да разбере какво ставаше в хотела.
Спря пред входа, предаде колата си на портиера и го помоли да я поддържа в готовност. Бързо влезе вътре и се отправи към ескалатора, който веднага я изкачи на мецанина. Между рецепцията и асансьорите имаше доста хора, някои в униформа, други — цивилни. Някои бяха се скупчили пред асансьора, а други нетърпеливо крачеха насам-натам. „Сигурно това е охраната“, реши Виктория. Значи все още го чакат. Но все пак поиска да се увери в това. Отново отправи поглед към рецепцията и зърна помощник-управителя с изпъкналите зъби, който я беше развел из хотела. Отиде направо при него: