След секунди скочи от ескалатора и се затича към колата си, за да направи най-големия репортаж в живота си.
С влизането в стаята си в хотел Бон Риваж, Виктория се опита да сравни времето по часовника в Женева и Ню Йорк. Тук беше малко след обяд, следователно в Манхатън бе ранна утрин. По това време никой от отговорните служители на Рекърд не би бил на работното си място, а това, което тя имаше да съобщи беше твърде значимо, за да го предава на някакви дребни чиновници. Трябваше да говори на най-високо ниво.
С нетърпение реши да се обади на Едуард Армстед у дома му, но се сети, че не знае номера на домашния му телефон, а да търси помощта на „Услуги“ беше безсмислено. Този номер не би бил в техния списък. Поуспокои се малко и се сети, че Хари Дайъц беше й казал, че ако се наложи, да му се обади в апартамента, който наскоро беше закупил в хотел Шери Нидерланд.
Виктория грабна слушалката и поиска връзка с Шери Нидерланд.
Очевидно линията с Ню Йорк по това време беше свободна, защото само след няколко минути, тя чу гласа на телефонистката от Шери Нидерланд. Виктория заяви, че иска да говори с мистър Хари Дайъц. Телефонистката на хотела, както повечето телефонистки в самотата на нощното си дежурство, беше доста приказлива:
— Мадам, каза тя, — мистър Дайъц обикновено изключва телефона си в 2 часа след полунощ и не дава да го безпокоят до 8 сутринта, но да видим. Не, тази сутрин не е изключен. Може пък да не е там. Да проверим.
Последва късо позвъняване и бърз отговор.
— Ало?
Сърцето на Виктория радостно трепна. Това беше гласът на Хари Дайъц.
Искаше й се да вика, за да го проглуши с новината, но хладният професионализъм обузда това желание:
— Мистър Дайъц, тук е Виктория Уестън, от Женева — каза тя натъртено. — Прощавайте, че ви будя толкова рано…
— Не се безпокой, бях буден — прекъсна я Дайъц — аз всъщност още не съм си лягал. — Думите му звучаха бавно и провлачено, като на човек след продължително пиянство. — Едуард и аз току-що излязохме от вестника. Ах, каква нощ. Получихме голяма работа, вече е на пресите. Скоро ще гръмне по улиците.
— Хм, слушайте аз…
— Дайъц не й обърна внимание и продължи: — То всъщност е от твоя район. Голяма работа, и засега само ние я имаме. Телеграфните служби мълчат. Красота ти казвам. Генералният секретар на Обединените нации — Антон Бауер е похитен! Отвлечен е на излизане от хотелската му стая…
— От бандата на Карлос — изстена Виктория и се смъкна на леглото. Нещо я бодна в стомаха като след силен удар.
Дайъц изглежда не я чу:
— Отвлечен от Карлос и бандата му. Ед и аз видяхме условията за освобождаването малко преди да си тръгнем. Върнахме целия екип да подготви това като нова сензация за следващото ни издание…
— Какви са условията? — запита неопределено Виктория.
— Невероятни, направо невероятни, но ако познаваше Карлос, не би се учудила. Искането им е да се разтури конференцията на безядрените държави и делегатите да се върнат по домовете си. Конференцията била заговор на Великите сили, който имал за цел разоръжаването и отслабването на по-малките нации. Това било дискриминация спрямо тях. Така че правилно било всеки да се върне в своята държава и да направи своята бомбичка. След като всички бъдат отпратени от Женева, Антон Бауер щял да бъде освободен.
— Но конференцията след това може да се възобнови.
— Разбира се, че може, но Карлос е заявил, че и нея ще тероризира. А бе, цялата работа е една демонстрация, едно категорично политическо изявление от негова страна. Така или иначе Марк Брадшоу пусна още една бомба. Ще я прочетеш в Рекърда. Ей, аз най-добре да дремна малко. Голям ден се е задал утре — искам да кажа днес. Благодаря ти, че се обади, Виктория.
Тя го чу да откача слушалката, без дори да се поинтересува за целта на нейното обаждане. Остана на мястото си, обезсърчена и замаяна. Измъкнаха още една сензация от ръцете й. Марк Брадшоу, вундеркиндчето на Рекърд, пак той. Но как?
По нейния часовник похищението беше станало само преди 3 часа. Беше пред нея, беше нейно, само нейно. И все пак някой вече се беше докопал до него и сензацията щеше съвсем скоро да гръмне по улиците на Ню Йорк, по телеграфите на страната, в ефира. А тук, в Женева, хората нищо не знаеха. Щяха да го узнаят от вездесъщия Рекърд.
— Как става така?
Може би един стар журналист като Ник Ремзи знаеше отговора на този въпрос. Тя трябваше да го намери и да поговори с него.
Глава девета
Наслаждавайки се на възможността отново да бъде на място с климатична инсталация, Ник Ремзи се беше излегнал в едно кресло в стаята, предоставена на представителя на израелската преса в сградата на международното летище Бен Гурион и наблюдаваше как домакинът налива уиски на чуждестранните кореспонденти, които се бяха излегнали до стената. Когато дойде неговият ред Ремзи с удоволствие забеляза, че в бутилката има все още достатъчно количество уиски. Подаде чашата си, в която вече беше сложил две бучки лед.