На шестия ден Ремзи отиде на празненството в музея. Никога по-рано не беше влизал в Светилището на книгата, както израилтяните наричаха мястото, където се пазеха седемте безценни ръкописа от Мъртво море, открити през 1947 г. в една от Кумранските пещери. Той мина покрай белия свод, наподобяващ капаците на глинените делви, в които били намерени ръкописите и слезе до главното помещение. Той намираше мястото интересно, но се съмняваше, че каквито и да са безжизнени предмети биха изглеждали достатъчно вълнуващи, за да привлекат интереса на презаетите читатели на един нюйоркски вестник.
Когато обаче влезе вътре, всичките му съмнения изчезнаха. Изложените под двойния параболичен свод експонати изцяло приковаха вниманието му. Ремзи разглеждаше ръкописите и слушаше екскурзовода със зяпнала в захлас уста.
Групата се изкачи в кръглата централна зала по сводестия тунел, от двете страни на който бяха наредени изложбените витрини. В средата на тази зала величествено се издигаше колона, около която бяха ръкописите на Исай — цялата книга на Исай. Кумранското общество от преди две хиляди години сякаш се бе върнало към живот, възкръснало от оръфаните пергаменти, за да разкаже на поколенията за вечната и упорита борба между Доброто и Злото.
Ремзи неохотно се върна към пряката си работа и започна да записва интересното за вестника. Отбеляза, че вътрешността на музея архитектурно наподобяваше пещерата, в която бяха намерени свитъците, че свитъците се пазят в десет дебело остъклени витрини, че листата на главния свитък на Исай не са оригиналните, а изкусни фотокопия. Оригиналите трябвало да бъдат запазени от разрушителната за тях светлина в сградата.
Ремзи, преводачът и другите гости насядаха кой където намери и се приготвиха да изслушат словата на археолозите. За Ремзи словата звучаха съвсем сухо и той слушаше с половин ухо. Единственото нещо, което го развълнува този ден, бяха самите ръкописи.
Вечерта в хотел Крал Давид Ремзи се опита да излее част от набраните впечатления в кратък репортаж. В разговора си с Ню Йорк, докато диктуваше материала по телефона, той почувства удовлетворение от работата си, макар че всичко бе събрал пряко волята си, по искане на Армстед. Ремзи все още не можеше да повярва, че този материал можеше да привлече вниманието на жителите на Ню Йорк, чието ежедневие бе преситено от убийства, грабежи, измами и сексуални скандали.
Тази сутрин, както всички други, беше горещо. Ремзи нае такси, което за 45 минути го закара от Йерусалим до хотел Хилтън в Тел Авив. Взе набързо един душ, преоблече се и успя да хване журналистическия автобус за международното летище Бен Гурион. В последния момент, грабнал един сандвич в ръка, той забеляза телефонното съобщение от Виктория. Време за отговор нямаше. Направи му впечатление обаче, че съобщението беше от Париж, а не от Женева.
В стаята на летището, временно предоставена на журналистите, Ник допиваше втората си чашка, когато чу името си по говорителите. Бързо остави чашата си и стана.
— Мен търсят. Телефон не забелязах. Откъде мога да се обадя?
Представителят на израелската преса го повика.
— Може да се обадите от другата стая. Аз ще ви помогна. Елате.
Влязоха в малка съседна стаичка. Евреинът взе слушалката, каза нещо на иврит и я подаде на Ремзи:
— Търсят ви от Париж. Сега ще ви свържат. — Приближи се до вратата и добави: — Не забравяйте, че тръгваме всяка минута.
Останал сам, Ремзи вдигна слушалката до ухото си.
— Ало! Тук е Ник Ремзи.
— Най-после — прозвуча далечна въздишка. Беше Виктория Уестън. — Къде ходиш бе, Ник? Започнах да се безпокоя. Цяла седмица се мъча да се свържа с теб.
— Здравей, Вики. Видях съобщението ти в Хилтън, но нямах никакво време да ти се обадя. Как разбра, че съм на Бен Гурион?
— От хотела ми казаха, че си тръгнал за летището.
— Всяка минута излитам за Кайро. С пристигането си в Тел Авив получих допълнителна задача от Армстед.
— Терористически щуротии?
— По-добре да беше нещо такова — каза Ремзи. — Инспекционна обиколка на отбранителни инсталации и един ден за отразяване на празненствата в Светилището на книгата.
— Къде?!
— Музея на ръкописите от Мъртво море. Стана хубав репортаж, но не мисля, че ще надуе тиража на Рекърд. А ти? Какъв е този зор? Нещо да не би да ти се е объркало?
— Всичко… или може би нищо.
— Ама ти какво правиш в Париж? Мислех, че си в…
— В Женева, знам. Бях там преди време. Затова те и търсих така настойчиво, след като това се случи. Става дума за отвличането на Бауер. Бях свидетелка на отвличането на Генералния секретар на Обединените нации от Карлос.
— Четох за това в Поуст и Херълд Трибюн по пътя.