Един от униформените вече беше извадил пистолета си и стреля. Шийлдс пръв се опита да отговори на стрелбата, но падна като подкосен. Беше убит на място. Купър чу пукота на картечницата на Куикс. Леката картечница скосяваше и поваляше влизащите от единия до другия край и обратно. После отново и отново. Влизащите като дървени кукли падаха на пода с шуртяща от раните им кръв. Купър се молеше пукотевицата да не се е чула навън. С ужасен вик нареди на оцелелите му хора да излизат. Прескочиха агонизиращите проснати тела, изтичаха в задния коридор и оттам — вдясно към изхода. Смъкнаха маските и прибраха оръжията си. Минаха след това покрай книжарницата. Продавачката учудено ги изгледа. Озовали се навън, те се затичаха към отворената порта на музея, но по примера на предвождащия ги Купър бързо намалиха крачката и с нормален ход минаха през портата покрай остъклената будка. Младежът в будката и хората от ескорта около лимузините дори не ги погледнаха. Купър облекчено въздъхна. Да, изстрелите бяха твърде далечни, за да бъдат чути оттук, а пък ако са били чути, навярно не е било ясно откъде са идвали.
Като съвсем обикновена туристическа група, те минаха през паркинга и се приближиха до колите, където Крупински и Пейгъноу се разстъпваха като чакащи шофьори.
Купър изтича напред и даде знак на шофьорите да седнат зад воланите. Групата се раздели на две. Нахълтаха в колите и затвориха вратите.
— Наложи се стрелба — изръмжа Купър към Пейгъноу, — така че давайте по алтернативния план. Тръгвай!
Докато Пейгъноу припряно палеше колата, Купър извика към останалите отзад.
— Кои, по дяволите, бяха тия двама с охраната?
— Единият ми заприлича на израелския министър-председател — отговори Лафеер.
— Ама че я оплескахме! — каза Купър. — Загубихме и Шийлдс! Лайнарска работа! О’кей, Гус, давай кротко и по-бързо.
Излязоха от паркинга и оставиха зад себе си опразнения и окървавен музей, съвсем затихнал в слънчевия следобед. Операцията беше изпълнена.
В Кайро вече се смрачаваше. От един прозорец на международното летище, на 15 мили от претъпкания град, капнал от умора, Ник Ремзи наблюдаваше запалването и блясването на светлините по асфалтовите писти. Повечето от самолетите бяха току-що кацнали. Други кацаха в момента. Почти всичките бяха самолети на египетските аеролинии. Все още нямаше и помен от самолета на израелския министър-председател. Президентът и вицепрезидентът на Египет, търговският министър и празнично облеченият войнишки батальон отдавна чакаха. Ремзи забеляза, че по едно време президентът и другите официални лица изчезнаха — вероятно бяха влезли вътре. Войниците от почетния батальон уморено се отпуснаха и размърдаха в свободен строй… Закъснението на израелския премиер беше необяснимо.
Ремзи предварително беше предупреден за това закъснение. Бяха му казали, че излитането от летището Бен Гурион ще закъснее с два часа. Ремзи прекара времето на чакане в пиене, ядене и разговори с колеги. Бяха съобщили, че министърът щял да пристигне на международното летище в Кайро след не порече от час, но въпросният час отдавна мина. След него мина още един, а самолетът на министър-председателя все още не идваше.
Такова закъснение на самолет на израелски водач не се помнеше. Беше загадъчно и тревожно. Прекратиха и обясненията към неспокойния вече и вълнуващ се контингент от журналисти.
Ремзи се отстрани от прозореца. Искаше му се да тури край на това безсмислено бдение, да отиде в запазената за него стая в хотел Хилтън и да се отдаде на жадувания отдих.
Беше почти решен и тръгваше, но чу някой да го вика. Обърна се и видя, че към него забързан се приближава червенокос младеж с луничаво лице. Беше човек, с когото той се беше запознал при предишното си пътуване, британският журналист Брайън Ендърс от лондонския Таймс. Ендърс, с широко разцъфнала на лицето му усмивка, се приближи и протегна ръка.
— Поздравления! Вашите там в Ню Йорк пак удариха кьоравото!
Ремзи спокойно пое протегнатата ръка.
— Поздравления за какво?
— За сензационния репортаж в Ню Йорк Рекърд. Преди малко го чух и по радиото. — Той се вгледа в Ремзи. — Ама ти не знаеш ли?
— Какво да знам? — попита Ремзи.
— О, ясно — не знаеш. Добре, чуй го тогава от мен. Музеят на ръкописите от Мъртво море рано тази сутрин бил нападнат от Карлос и терористите му. Обрали музея и избягали с всичките ценни свитъци. Просто невероятно. Това е най-дръзкият грабеж, за който аз поне някога съм слушал.
Ремзи остана като ударен от гръм.
— Карлос и бандата му офейкали с ръкописите от Мъртво море? Не, просто не мога да повярвам!