— Повярвай, повярвай, моето момче — каза през смях Ендърс. — Съгласно съобщението по радиото, има го черно на бяло по цялата първа страница на твоя вестник. Рекърд единствен се е докопал до този репортаж. Абсолютна бомба! Сензация!
Ремзи кимна с глава към летището:
— Предполагам, това е причината за закъснението на министър-председателя. Сигурно е чул новината и е отложил пътуването.
— В това не съм сигурен. Египтяните само преди един час казаха, че е тръгнал.
— Хм, новината навярно го е застигнала в самолета и той е наредил да се върнат.
Ендърс уклончиво заклати глава.
— Не знам.
— И аз не проумявам — каза Ремзи замислен. — Ще се опитам да разбера. Ако не успея, ще се прибера в хотела си и ще се цопна в горещата вана. Благодаря ти за новината, Брайън.
Махна приятелски на британския репортер и тръгна.
— Какъв ден, а? Свитъците от Мъртво море изчезнали, а ето че и премиер-министърът го няма. Какво ли става?
Нещо обаче му подсказваше, че Едуард Армстед не можеше да не знае.
Ремзи се регистрира в хотел Хилтън и помоли пиколото да го изчака, докато си купи някои неща от павилиона. Проправи си път през тълпата и купи два пакета американски цигари и три вестника на английски език. В асансьора, докато се изкачваше до четвъртия етаж, той потърси с поглед по първите страници на вестниците подробности за кражбата на ръкописите от музея. За такова нещо никъде не се споменаваше. Видя му се чудно, но едва накрая разбра, че вестниците са от предния ден.
Докато се настаняваше в стаята, Ремзи продължаваше да се бори с натрапчивата мисъл за тази мистериозна загадка. Министър-председателят на Израел беше тръгнал от летището Бен Гурион за Кайро, но не беше пристигнал. Ремзи даде бакшиш на пиколото, изчака го да излезе и седна да обмисли тази загадка. Чувстваше обаче, че няма да стигне до нищо логично. Изкушаваше го мисълта да потърси решението в горещата вана. Но трябваше да направи нещо. Липсата на новини също беше новина, а негово задължение беше да докладва тази новина.
Насочи се към телефона, но неговият звън го изпревари. Ремзи вдигна слушалката изненадан и уверен, че е грешка. Не, не беше грешка. Беше международно повикване от Париж. Търсеше го Виктория Уестън.
— Ник, ти ли си? — чу гласа й той.
— Цял-целеничък. Как разбра, че съм тук?
— Узнах, че имаш резервация в Хилтън.
— Но сега трябваше да съм на летището.
— Да, но аз реших, че не би висял повече там.
— Аха, значи си чула, че министър-председателят не дойде? Току-що се канех да докладвам за това на Армстед.
Телефонът от другата страна замлъкна за момент и Ремзи помисли, че са ги прекъснали. Виктория отново заговори.
— Ама ти още ли не си чул? Наистина ли не знаеш?
— Какво?
— Израелският премиер е бил прострелян от бандитите на Карлос по време на грабежа в музея. Израелското правителство потулило част от събитието, по-точно стрелбата, поради някакви мерки за сигурност.
Ремзи потресен се свлече на дивана.
— Министър-председателят е прострелян? Не, ти се шегуваш!
— Чух го със собствените си уши по френската телевизия. Един от говорителите го прочете като извънредно съобщение на правителството.
— В какво състояние е Салмън? — поинтересува се Ремзи.
— Нямам представа. Знам само това, което чух от последното съобщение на правителството. Бил е прострелян в музея от терористите на Карлос и сега се намира в някаква израелска болница. Нищо повече.
— Аз… аз просто нямам думи! — най-после промърмори Ремзи. — Какво правя аз тук?
— „Един бог знае“ — каза Виктория, цитирайки Хенри Люс от списание Таймс и добави: — Но може би по-правилно ще е да кажа „Единствено Армстед знае“. Да не забравяме, че пак той пръв е научил за тази стрелба.
— Армстед! — повтори като ехо Ремзи. — Най-добре ще е да не мърдам оттук, докато не се свържа с него. Какво става с този човек? — недоумяваше Ремзи.
— Какво са направили?
Армстед пребледня и стана от стола си. Не, той не можеше да повярва.
Хари Дайъц неспокойно се заприсвива на стола си от другата страна на масивното бюро.
— Простреляли са го, шефе — потвърди той.
— Стреляли са по министър-председателя на Израел? Така ли да разбирам? Ранили ли са го?
— Очевидно, защото съобщението на правителството гласи, че е бил откаран в болница. Съобщението на правителството… те току-що съобщиха… е съвсем кратко, но по наши сведения премиерът е в критично състояние.
— Ти чу това от Пейгъноу?
— От Гус Пейгъноу, да. Когато ми съобщи за операцията с ръкописите, той нищо не ми каза за стрелба. Първо, за да не се разбере, че някой от бандата ни докладва и второ, вероятно защото още не е бил сигурен колко и кои са убити. След като чул съобщенията на правителството, той ми телефонира отново и даде някои подробности.