— Какви подробности? — настойчиво запита Армстед. — Как е станало това?
Дайъц прочисти гърлото си:
— Не знам точно, но със сигурност знам следното: Купър и хората му току-що били грабнали свитъците и тръгвали да излизат, когато министър-председателят и някакъв негов гост, с трима души охрана, се появили насреща им. Като видял маскираните хора, един от гардовете усетил какво става и открил огън. Убили на място един от хората на Купър — Шийлдс.
Армстед разтревожен скочи:
— Убили са човек от хората на Купър?
— Съвсем сигурно — каза Дайъц. — Пейгъноу го съобщи съвсем достоверно.
— И после какво станало?
— Терористите отговорили на огъня с огън…
— Виж какво, избягвай това прозвище „терористи“, когато говориш за тях — прекъсна го Армстед и седна зад бюрото си. — Какво е станало след това?
— Един от хората на Купър открил огън с лека картечница и покосил петима — премиера, госта му и тримата гардове. Проснали телата по пода като в онази касапница в Чикаго в деня на св. Валентин. Пейгъноу не знаеше колко от тях са били ранени и колко убити. Всичко станало много бързо.
— А Купър и хората му се измъкнали невредими?
— Абсолютно.
Армстед поклати глава:
— Слава богу! Но са оставили Шийлдс там? Трябвало е да го вземат със себе си!
— Нямали избор. Всяка секунда им била скъпа.
— Шийлдс… По тялото му няма никакви отличителни белези, нали?
— Не, никакви. Никой от тях няма никакви белези.
Армстед отново поклати глава.
— Изрично казах, че не трябва да има никакви кръвопролития.
— Било е неизбежно. Все някой път щеше да се случи — каза Дайъц с делови тон. — Нашите хора не са имали друг избор. Действали са в самоотбрана.
— Ще ми се да вярвам, че си прав — размисли Армстед. — И сега кой ще бъде обвинен за това?
— В съобщението си израелското правителство вече визирало Карлос.
Армстед се начумери.
— Много лошо се получи, че репортажът за стрелбата не дойде навреме. Но подробностите по нея… тези подробности ги имаме само ние, нали?
— Точно така, шефе.
— Е, и кога ще ги имаме черно на бяло?
— Шефе, та това не е още обработено. Аз току-що завърших разговора си с Пейгъноу. Аз…
Армстед отговори с юмрук по бюрото:
— Дявол да го вземе, Хари! Какво чакаш? Побързай! Не бива никой да го печата преди нас. Трябва да се действа колкото се може по-бързо… това е поредният удар. Поредната сензация! Подробни сведения за стрелбата и убийството на премиера Салмън, това ще бъде репортажът на годината.
Той стана и заобиколи бюрото към Дайъц, който също стана. Хвана ръката му.
— Да побързаме, Хари. Ние сме на върха и трябва да останем там.
— Ще го приготвя незабавно за печат, шефе. Пак ли да го пусна с подзаглавие Марк Брадшоу? Посочихме него като автор на репортажа за грабежа на свитъците, логично е и сведенията за стрелбата да бъдат негови.
Армстед кимна.
— Точно така, Хари. Нека си го пазим като щастлива звезда.
— О’кей. Но има още нещо.
— Да?
— Какво ще правим с Ремзи?
— Най-добре ще е да изтеглиш Ник от Кайро. Върни го в Париж при онова момиче, Уестън. Да се надяваме, че ще успея да измътя нещо ново и за двамата.
Дайъц се поспря на вратата.
— Точно това си мислех, шефе. Няма ли да бъде по-добре да поразредим тези истории, да им дадем малко отдих помежду им.
— Откога си станал така предпазлив, Хари?
— Не че съм станал предпазлив, но…
— Остави плановете на мен — каза Армстед. — Когато човек грабне кормилото на света в ръцете си, трябва да го държи здраво и нито за миг да не го изпуска.
Глава десета
За Ник Ремзи изкачването с ескалаторите на летище Шарл дьо Гол беше винаги една забавна игра — нещо като пътуване с вдигнати ръце на влакче в партер. Днес следобед обаче, пристигнал само преди час от Кайро, той дори не забеляза ескалаторите. Все още не можеше да се опомни от страшните събития, които се бяха разиграли около него в Египет и Средния изток.
Отиде при багажните конвейери на приземния етаж и потърси този, който трябваше да донесе неговия куфар и пишещата му машина. Върху плъзгащия се ремък с багажа на пътниците той забеляза ожуления си черен куфар и го грабна. Малко след това взе и портативната си пишеща машина.
Изненадан забеляза, че една жена е вдигнала ръка и му махаше. Приближи митническия контрол и видя, че това е Виктория. Докато се оправяше с митницата, широката усмивка не слизаше от лицето му. Виктория бе облечена в плътно прилепнал по ханша й бежов панталон, кафява копринена блуза и туидено сако. Беше приказно красива. Но не се усмихваше. Беше тъмна като облак.