— Здравей, Ник — каза тя.
Прииска му се да целуне тези сочни червени устни, но вместо това леко я млясна по бузата. Вгледа се в лицето й:
— Станало ли е нещо?
— Ник, министър-председателят на Израел е починал.
— Починал?!
— Починал е на операционната маса.
— По дяволите! — каза Ремзи със затаен дъх. — Откъде чу това?
— Дадоха го като извънредно съобщение по френската телевизия. Салмън дошъл в съзнание само веднъж преди операцията. Някой му казал, че ръкописите на Мъртво море били откраднати. Съобщили му и исканията на похитителите. В замяна на ръкописите искали освобождението на петимата палестински терористи, които нападнаха Кафар Хананази миналия месец. Премиерът успял само да прошепне: „Никога, никога милион години напред! Ръкописите са наша голяма ценност, но безопасността на народа ни е още по-ценна. Израел не се договаря с терористи.“ След това го взели в хирургията и там починал.
— Това ли е всичко?
— Не съвсем. Френската телевизия съобщила и подробности по това, което е станало в музея. Съобщили тези неща като сведения, цитирани от сензационна статия в един американски вестник.
— Предполагам, че са цитирали Рекърд.
— Да.
— Репортаж с подзаглавие от Марк Брадшоу?
— Да.
— Ясно — каза Ремзи. — Но той не е видял нищо.
— Точно това е странното — каза Виктория, докато излизаха от сградата на летището.
— Напоследък много неща в този свят станаха странни — съгласи се Ремзи.
Виктория вдигна ръка, за да привлече вниманието на един разстъпващ се насам-натам шофьор недалеч от тях. Шофьорът веднага закрачи към един автомобил.
— В хотела имам постоянно наета кола, но се страхувах, че мога да се объркам на магистралата и да те изпусна. Затова наех този шофьор с мерцедеса.
— Тузарка, няма що.
Въпреки закачливия му тон, Виктория остана сериозна:
— Парите са на Армстед, а той ги трупа все повече и повече с тези изпреварващи сензации.
— Хм, май си права.
— Армстед става все по-известен. Легендарен, бих казала.
— И струва ми се с право.
— Той и Марк Брадшоу.
Ремзи усети възбудата й и я погледна в очите. Тя докосна ръката му.
— Ник, искам да поговорим за цялата тази работа. Можем ли да поговорим за това?
Хрумна му, че би трябвало да я запита за какво точно да говорят, но реши, че мястото и времето не са за разговори.
Шофьорът спря мерцедеса до бордюра. Ремзи отвори задната врата на Виктория:
— Добре, ще поговорим, но не сега. Нека си поизтупам прахоляка от Кайро, да взема един душ и да се преоблека. Ще си гукаме по пътя за Париж.
— Ник, аз говоря съвсем сериозно.
— Аз също — каза той.
— Знаеш ли какво? Като стигнем в града, остави ме при бюрото на Рекърд. Имам малко работа там. Ти иди в хотела и се настани. Мисля, че си в същия апартамент. Като се оправиш, потърси ме в кафето на Шанз-Елизе. Чакам те там.
— Името на кафето?
— Ами, да речем Мезон д’Алзас в Рю Марбьоф на Шанз-Елизе — след един час. То се намира малко след първата пресечка на Авеню Монтен.
— Ясно. Уредих си среща.
— Разговорът ни е много сериозен — каза тя.
— Добре, сериозен разговор — съгласи се той и се замисли за какво ли ще е този сериозен разговор.
Виктория бе седнала на една маса под огромния червен чадър пред Мезон д’Алзас. Отпиваше по малко от силно подсладеното шери и с безразличие наблюдаваше пешеходците, които се движеха пред нея по Шанз-Елизе. Несъзнателно се опитваше да проумее какво се крие зад всеки човек от тълпата и това я разсейваше. Премести погледа си към чадърите, които засенчваха масите и се опита отново да събере мислите си и да се подготви за разговора си с Ник Ремзи. Преди един час той я беше оставил при парижкото бюро на Рекърд и се бяха уговорили да се чакат тук. Тя пристигна преди определеното време. Предполагаше, че Ник ще я очаква, но той не се виждаше наоколо и раирания в черно и бяло стол стърчеше насреща й празен.
Виктория с нетърпение очакваше разговора си с него, въпреки че предвиждаше скептицизъм от негова страна. Отново огледа улицата. Погледът й изведнъж попадна на Ник. Той беше още по средата между кафето и пресечката, но с ръста си стърчеше над френските пешеходци и ясно се забелязваше. Виктория неволно се усмихна. В сивия си костюм Ник изглеждаше чист и спретнат — нещо необикновено за него. Бодро и енергично той все повече се приближаваше. Тук-таме зяпачите по витрините забавяха устремения му ход. Хрумна й, че той може би ще я покани на вечеря. Но реши, че трябва да поговори с него тук, в кафето.