За момент Виктория отклони погледа си и го загуби. Видя го отново и свъси вежди. Ник се беше спрял, или беше спрян. Пред него един здравеняк в тъмен костюм му говореше нещо. Друг един, по-нисък и малко по-набит, с черно кожено яке и с вид на ливанец, бе застанал зад него.
Странно! Какво ли ще е пък това, помъчи се да разбере Виктория. Двамата заблъскаха Ник от тротоара към улицата. Не беше ясно какво точно става, но личеше, че двамата мъже насилствено тласкаха Ремзи към един седан, спрян до бордюра.
Разтревожена, Виктория отвори портмонето си, хвърли няколко франка на масата и отново потърси с поглед Ник.
Тримата, двамата непознати и Ник, бяха вече до лимузината. Стана й съвсем ясно. Сега натикваха Ник в задната част на колата.
Виктория скочи на крака възмутена, че Ник не реагира на това насилие. Веднага обаче проумя, че навярно не може да го направи. Вероятно го вкараха в колата под заплаха с оръжие.
Това беше похищение. Отвличаха Ник.
Виктория се затича. С мъка се провираше между забързаните срещу нея пешеходци, но продължаваше да тича към лимузината. Приближи се и забеляза шофьора на волана, а на задната седалка двамата похитители и Ник помежду им. Преди да успее да извика, лимузината — светлосин ситроен, бързо се отлепи от бордюра и се опита да се включи в потока от коли. Засвистяха спирачки и запищяха клаксони.
В дива ярост Виктория се огледа за полицай, но такъв нямаше. Погледът й попадна на едно такси, което се беше изтеглило встрани. Пътникът току-що си бе платил и се опитваше да затвори задната врата. Виктория сграбчи вратата и се хвърли на задната седалка. Небръснатият шофьор на таксито свъси гъстите си вежди и бързо избоботи едно френско „но, но, но!“
— За днес свърших. Край на курсовете. Отивам си вкъщи за вечеря.
Виктория се наведе напред, хвана ръката му и я раздруса:
— Чуйте ме, мосю. Извънредно важно е. Ще ви дам 50 франка бакшиш. Виждате ли онази кола там, синия ситроен. Трима души грабнаха моя приятел, отвлякоха го.
Шофьорът на таксито погледна през стъклото:
— Това е работа на полицията…
— Няма време, аз трябва да разбера къде ще го закарат. Ще ви дам 100 франка отгоре.
Шофьорът капитулира.
— Правя го само заради вас, мадам. Тръгваме след тях.
— Благодаря ви, но гледайте да не разберат, че ги следим.
Той рязко потегли и се спусна да изпреварва колоната. Стигна до един автомобил след ситроена и се вклини в колоната след него. Виктория с облекчение се облегна назад. Гъстата колона се поразреди и колите увеличиха скоростта си към Плас дьо ла Конкорд.
След малко Виктория отново напрегнато се отлепи от облегалката и устремно се наведе напред. С нарастваща тревога се мъчеше да проумее кои биха могли да бъдат похитителите и какво искат от Ник. Приковала поглед в скосения гръб на ситроена, тя се молеше да не загубят колата от погледите си.
— В никой случай не бива да разберат, че ги следим — отново умолително се обърна тя към шофьора.
— Не се безпокойте, мадам, знам си работата. Имам брат, по-голям от мене, в Сюрте.
Виктория отново се сети за полицията. Можеше ли да потърси помощта им? Не преди да разбере къде тези гангстери ще отвлекат Ник. Таксито й преминаваше през непознати за нея места и улици на Париж, като рязко се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Виктория здраво стискаше дръжката над главата си, за да пази равновесие. Взираше се през стъклото, мъчейки се да разпознае някое място, но напразно. Минаха покрай малки магазинчета и един голям универсален магазин. Тя се опита да запомни имената им. Напрегнато опъваше врат, за да зърне Ник на задната седалка на ситроена, но беше невъзможно, защото виждаше само част от колата.
Лимузината профуча на жълта светлина. Същото направи и колата пред тях. Виктория се помоли дано да успеят и те, но светофарът блесна червено. Нейният шофьор обаче не спря, а смело мина на червено след другите.
Преследването продължи 15–20 минути. Навлязоха в район, който Виктория никога не беше посещавала. Колата, която ги отделяше от ситроена, се изтегли от колоната с намерение да паркира и те изцяло попаднаха във видимостта на огледалото за обратно виждане на похитителите. Не оставаше нищо друго, освен надеждата, че едно най-обикновено такси няма да възбуди съмненията на шофьора им.
Ситроенът намали скоростта. Същото направи и таксито.
— Къде се намираме? — запита Виктория.
— Наближаваме Мюзе д’Авиш.
— Музея?
— Да. — Той не сваляше крак от спирачката. — Мисля, че търсят място за обръщане.