— Следвайте ги.
— Не, ще наблюдаваме… и ще видим.
Колата отпред почти спря и Виктория забеляза, че се виждаха само двамата похитители. Ник не се забелязваше. Единственото логично обяснение беше, че са го заставили да легне на пода.
Колата отпред съвсем спря. Шофьорът на таксито силно натисна спирачките и ядосано наду клаксона.
— Не, недейте — викна Виктория — ще привлечете вниманието им.
— Постъпвам съвсем естествено. Блокират пътя на таксито и аз им сигнализирам. Те това и очакват. Оставете това на мен, мадам.
Ситроенът отново потегли и зави в близката пресечка. Виктория чу шофьорът да казва:
— Мисля, че направлението им е дотук.
Тя потърси с очи уличните табели. Улицата се казваше Паради. Пресечката, в която влезе ситроенът, беше обозначена като Мартел.
— Ей, няма ли да карате след тях?
— Не. Веднага ще ни усетят. Мисля, че няма да избягат. Не виждате ли, че намаляват? Струва ми се, че се готвят да паркират. — Той спря таксито в забранено за паркиране място и се обърна към Виктория: — Съвсем спокойно прекосете улицата, погледнете към Мартел и вижте дали ще паркират. Ако не паркират, ще дам бързо назад и ще ги проследим.
Шофьорът остави колата да работи на място до тротоара. Виктория реши, че може изцяло да разчита на неговата опитност. Отвори задната врата и скочи на тротоара.
Оправяйки дрехите си, тя тръгна с нормален ход към ъгъла. Погледна по улица Мартел, като се стараеше това да изглежда колкото се може по безразлично и нехайно.
Ситроенът се движеше в улицата. Той стигна почти до средата и рязко зави в едно отклонение към някаква сграда и за секунда изчезна от погледа й.
Виктория се помота на ъгъла все така нехайна и безразлична. Изчакваше някой да излезе от сградата, но никой не се появяваше.
С решителна крачка се отдели от Рю дьо Паради и тръгна по Рю Мартел. Закрачи поривисто като че ли се бе насочила някъде към края на улицата. Опитваше се да си придаде вид на студентка-французойка, която се прибира от лекции.
Когато приближи сградата, към която се бе свил ситроенът, тя тръгна по-бавно. Видя отклонение, което водеше до сграда с номер 10. Продължи по-нататък. Мина покрай стара постройка, на която беше изписан номер 12. Имаше още едно отклонение, по-точно покрита алея от едната страна на сградата. С ъгъла на окото си Виктория забеляза в дъното му двор. Там бяха наредени няколко паркирани коли, но ситроенът го нямаше. Тя обаче беше сигурна, че колата влезе точно в този двор.
Направи още няколко крачки и спря. Беше открила това, което й трябваше. Завъртя се обратно и отново мина покрай алеята на номер 12, и по обратния път излезе на Рю дьо Паради.
Отново се опита да се ориентира в ситуацията. Какво ставаше тук? Кому е притрябвало да отвлича Ник Ремзи, по каква причина? За пари? Може да са го сбъркали с някой богат американец? Но кои са те?
Качи се отново в таксито и се опита да обмисли какво да предприеме по-нататък. Най-логичното и най-разбираемото беше да отиде незабавно в полицията. Сети се обаче за нещо, което я разколеба. За съвета на Едуард Армстед, че нейно първо задължение винаги и във всичко е най-напред да докладва в Ню Йорк Рекърд. Но бавността на такава една процедура съвсем ще влоши положението на Ник. Успокои я мисълта, че то би забавило обаждането й в полицията само с минути. Виктория реши да се обади най-напред на Едуард Армстед. Той щеше да каже какво точно да се направи.
Забеляза, че шофьорът я гледа въпросително и му кимна с глава.
— Разбрах къде точно се намират — каза тя. — Карайте в Плас Атен колкото се може по-бързо. Минете по най-късия възможен път. Оттам ще докладвам цялата афера. Побързайте! За възможната най-голяма скорост ще получите бакшиш от 150 франка.
— Много добре — каза той, накланяйки се към волана. — Дръжте се добре, тръгваме.
Ник Ремзи продължаваше да седи с вързани очи. Тази принудителна слепота му се струваше странна. От момента на отвличането до тук — някъде в Париж — той не почувства страх. Сменяха се чувства на изненада, удивление и объркване, но не и страх. Ник беше съвсем сигурен, че отвличането му е грешка, и че този гаф скоро щеше да се разбере и ще го освободят.
След като го натикаха на задната седалка и напуснаха Шанз-Елизе, похитителите му заповядаха да коленичи на пода. Искаше му се да им се съпротивлява, но металът опрян в слепоочието му го принуди да се подчини. Тогава му вързаха очите.
На няколко пъти той се опита да говори, да протестира и да им обясни, че правят голяма грешка, но при всеки опит чуваше заповед на английски да млъкне. Освен тези думи Ник не чу нищо друго, нито от двамата до него, нито от шофьора. Той се опита да изчисли времето и разстоянието на пътуването им, но тъмнината го дезориентираше и му пречеше да мисли нормално. През цялото пътуване се чуваха звуци на улично движение, което значеше, че бяха в Париж, а не в покрайнините или вън от града.