— Не, не. Мисля, че не. Остави това на мен. Ако има време да говори с теб, ще го помоля да ти се обади възможно най-скоро.
— В Плас Атен — Париж.
— Знам, Виктория. Ти чакай.
Минутите минаваха мъчително бавно. Телефонът немееше безжизнен, докато Ник (тя беше съвсем сигурна) немееше безпомощен в ръцете на похитителите.
Най-после телефонът иззвъня. Виктория се спусна с колата в ръка към всекидневната. Остави чашата, грабна слушалката и се стовари на дивана.
Говореше френска телефонистка:
— Мис Виктория Уестън?
— Да?
— Търсят ви от Ню Йорк, мистър Армстед.
— Моля ви, дайте ми го.
В приглушения, но ясен глас на Едуард Армстед прозвуча тревога:
— Какво има, Виктория? Какво е толкова важно?
— Прощавайте, че ви безпокоя, мистър Армстед, но се налага. Тук стана нещо ужасно. Ник Ремзи е отвлечен.
— Той какво?… Отвлечен ли каза? — тревогата в гласа му като че ли премина в любопитство. — Добре ли чух?
— Да, добре чухте. Ник беше похитен и отвлечен пред очите ми, преди малко повече от два часа. Чуйте да ви разкажа набързо.
Тя бързо-бързо му разказа как посрещнала Ник на летището и се уговорили да се срещнат в кафето на Шанз-Елизе и как видяла двама души насилствено да го отвличат с кола. Като по чудо тя успяла да ги проследи и открила адреса, където бил задържан Ник.
Най-после Армстед я прекъсна:
— Знаеш ли нещо за похитителите?
— Абсолютно нищо.
— Някакво обаждане от тяхна страна досега?
— Нищо. Мълчат. Може би е още рано. Трябваше ли да докладвам направо в полицията? Реших, че най-напред трябва да се обадя на вас.
— Правилно постъпи, Виктория.
— Сега да се свържа ли с полицията? Имам адреса на похитителите — Рю Мартел 12. Мога да съобщя…
Преди Виктория да успее да продължи или пък Армстед да отговори, прозвуча друг глас. Виктория се обърна и видя Ремзи да влиза в стаята:
— С Армстед ли говориш? — поинтересува се той. — Кажи му, че докато ме освобождаваха, чух един да казва, че до утре щели да се местят в друга безопасна къща. Те явно непрекъснато са в движение.
Хипнотизирана от неочакваната поява на Ремзи, Виктория насочи цялото си внимание към него и съвсем забрави за Армстед. Скоро обаче се сети за шефа си от другата страна на линията и възкликна:
— Мистър Армстед, Ник току-що влезе. Здрав и читав е.
— Там ли е?
— Да, тук при мен, иска да говори с вас.
— И аз искам да говоря с него — каза шефът им.
— Една сек…
Виктория подаде телефона на Ремзи, целуна го бързо и му направи място на дивана. Той покри с ръка микрофона и се обърна към нея:
— Ти всъщност си знаела какво стана с мен?
— Видях сцената на Шанз-Елизе. Успях да ви проследя.
Той я изгледа с явно възхищение.
— Голяма сладурана си! Тази вечер може би ще те поканя на шампанско.
Виктория засия от радост.
Ремзи махна ръката си от микрофона:
— Мистър Армстед, разбрах, че Вики вече ви е уведомила за кратката ми одисея.
— Да — каза Армстед, — но искам да чуя и от теб какво стана. Кои са те, защо и как стана така, че те освободиха?
— Просто няма да повярвате — каза Ремзи, — но бях грабнат по нареждане на Карлос и изправен пред самия него.
— Кой?
— Карлос, самият Карлос!
— Терориста?
— Той лично. Отвлякоха ме по негово нареждане. Искал да разговаря с мен.
— Боже мой, защо?
— Защото бил уверен, че само аз мога да бъда Марк Брадшоу от Ню Йорк Рекърд. Искал да ми каже… да ме предупреди… че ако продължа да пиша статии във вестника, уличаващи го в по-нататъшни похищения, щял да ми пръсне мозъка. Това беше всичко.
Армстед се позапъна и с разтреперан глас продължи:
— Искаш да кажеш, че той отрича похищението на Бауер и кражбата на свитъците от Мъртво море…
— Както и убийството на израелския министър-председател. Той настойчиво заяви, че няма нищо общо с тези операции. Бил дори възмутен, че името му се свързвало с тях. — Ремзи пое дъх. — Но по-добре да започна отначало и да докладвам всичко докрай.
Виктория го гледаше с широко отворени очи и жадно поглъщаше всяка дума. Ремзи й смигна и се впусна в подробности по срещата си с Карлос. Армстед нито веднъж не го прекъсна. Едва когато Ремзи свърши, вестникарският магнат проговори:
— Това ли е всичко?
— Да, това е всичко.
— Дяволски любопитна история — каза Армстед. — Най-добре ще е да я опишеш в една статия и бързо да я изпратиш във вестника.
— С удоволствие — каза Ремзи, — ако искате да имате репортер с дупка в главата. Това ми обеща Карлос в случай, че изтърва дори и една думичка.
— Не, не, аз не искам ти да се излагаш на опасност.