Армстед набра хотела и не след дълго Дайъц се обади.
— Хари, обадих се на онова момиче Уестън в Париж.
— Важно ли беше наистина или още една фалшива тревога от нейна страна.
Армстед сниши глас:
— Беше важно, наистина.
— Да?
— Ремзи, Ник Ремзи се е върнал в Париж. Отвлечен бил от бандата на Карлос.
— Хайде де!
— Виктория Уестън била свидетелка на това и ги проследила. Разбрала къде се укрива Карлос.
— Ама че история. Ако съобщим това на полицията…
— Можем да го съобщим на всички вестници в света — прекъсна го Армстед. — Само че аз забраних на Ремзи да прави това. Не, това не е начинът.
— Абсолютно сте прав, шефе. Какво тогава бихме могли да направим с Карлос?
— Засега не мога да кажа — замисли се Армстед. — Но ми се ще да не го изпускаме от око, докато стигнем до някакво решение. Гус Пейгъноу там ли е?
— Току-що се е върнал в Париж.
— Добре. Незабавно му се обади. Кажи му, че Карлос и бандата му са се сврели на Рю Мартел 12. Преди полунощ могат да се преместят на друго място. Кажи на Пейгъноу да завърти задника си натам и да държи под око Карлос. Искам да знам къде се намира той, когато реша какво да правя с него.
— Добре — обеща Дайъц. — Ама… ти не ми каза… защо Карлос е отвлякъл Ник Ремзи?
— Помислил го за Марк Брадшоу. Не му харесвало, че Брадшоу приписвал всичките истории на него. Заклел се, че ще убие Ремзи, ако се появи още една скалъпена за него история.
Дайъц се разсмя.
— Ще убие Брадшоу?
— Или Ремзи — каза Армстед. — Така че на Ремзи не му е до смях. Той е решен да намери Марк Брадшоу не само за да го предупреди, но и да запази собствената си глава. Каза ми го много сериозно.
— А вие какво му казахте?
— Че с Брадшоу сам ще се оправя. Виж, Хари, малко ме е шубе от този Ремзи. Това, че не му дадох да се занимава с Брадшоу, не му хареса. Станал е нещо любопитен. Може да започне да рови насам-натам. А това може да ни докара неприятности. Ти как мислиш?
— Мисля, че незабавно трябва да го изтеглим от Париж и изобщо от Европа.
— Точно това мислех и аз — каза Армстед. — Но това ще направиш ти. Обещал съм разговор с Ремзи в Плас Атен в полунощ — тяхно време. Искам ти да проведеш този разговор.
— И какво да му кажа?
— Кажи му най-напред, че съм се свързал с моите хора там в Париж, но е било вече късно — Карлос бил изчезнал. Загубили сме следите му. И сега, след като той е в неизвестност, ние се безпокоим за живота на Ремзи. Трябва да пазим репортерите си. Ето защо, за негово добро, ние го отзоваваме. Утре сутринта Ремзи трябва да напусне Париж, да излети за Вашингтон. Предай му, че го преместваме на специална работа в бюрото ни във Вашингтон Д.С. Кажи му да се запознае подробно с програмата на срещата между президента Колуей и британския премиер, че възнамерявам да го командироваме с групата на президента. Ще се погрижиш ли за това?
— Ами Виктория Уестън? Може би ще трябва да я изтеглите от Париж, тъй като Пейгъноу се е върнал в града.
— Не, още не. Тя ще остане там за проучванията около Лурд, за една обзорна статия преди предстоящото посещение на папата там. Но действай предпазливо. Виж Пейгъноу утре да замине за Лурд. Всичко ясно ли е?
— Най-напред викам Пейгъноу.
— Той ще трябва да следи Карлос. След като Гус отиде в Лурд, трябва да поеме друг.
— И искате да се свържа с Ник Ремзи в полунощ тяхно време и да го инструктирам да тръгне за Вашингтон?
— Чакай, чакай — каза Армстед ставайки. — Може би ще бъде по-добре, аз да му кажа. Ти се заеми с Пейгъноу. Виж какво, трябва да действаме безпогрешно. Ще бъда в кабинета си след 20 минути, ще се видим там.
Армстед остави слушалката и вдигна глава. На входа към антрето в нещо съвсем прозрачно беше застанала Ким Несбит, разцъфнала в широка усмивка.
Армстед съвсем беше забравил за какво беше дошъл тук.
Закопчавайки ризата си, той тръгна към хола. Видя, че Ким бе захвърлила пеньоара си на канапето. Беше само с едно копринено горнище на пижама, което едва покриваше окосмения й триъгълник. Тя се обърна към него с протегнати ръце и съблазнителна усмивка:
— О, скъпи, ти още си облечен, очаквах да бъдеш по-нетърпелив, толкова се радвам, че дойде, колко време мина!
Думите й прокънтяха в празно пространство, защото той не пое ръцете й, а мина покрай нея, грабна сакото си и започна да го облича. Усмивката изчезна от лицето й.