— Какво правиш?
— Съжалявам, Ким, трябва веднага да се върна в кабинета. Нещо непредвидено.
Тя се затича към него и го обгърна с ръце.
— О, скъпи, недей, моля те, не си отивай. Постой поне малко. Нека поне за малко бъдем заедно. Не съм те виждала не знам откога. Искам те. Имам нужда от теб.
— Друг път — каза той грубо. — Сега имам много по-важни работи.
Отскубна се насила от нея, завъртя се и излезе насила от спалнята. Тя се запрепъва след него. Настигна го и отново се притисна към него.
— Скъпи, моля те, моля те. Ето виж, заедно сме. Светът ще изтрае малко и без теб.
— Не може — викна грубо той, освобождавайки се от ръцете й. Бързо прекоси към антрето.
— Недей — простена тя тихо. — Не ме оставяй сама.
На вратата той се поколеба. Искаше като че ли да й каже нещо. Обърна се и я видя, почти забравила за него, да си налива пиене.
Излезе и затръшна вратата след себе си.
Армстед завърши разговора си с Ремзи и Виктория в Париж, окачи слушалката на телефона и капнал се облегна на въртящия се стол. Сети се за великолепното питие, което не можа да изпие с Ким Несбит. Тъкмо се канеше да си налее една чаша и апаратът на бюрото му издаде звук. Беше Естел.
— Мистър Армстед, аз излизам, но исках да ви кажа, че Брус Хармстън е тук. Пита дали може да му отделите една минута.
Армстед несдържано простена.
— Не може ли да го отложим за утре?
Чу Естел да разговаря с Хармстън и после отново гласът й прозвуча в телефона:
— Мистър Хармстън казва, че би било по-добре сега.
— О’кей, о’кей, изпрати ми го.
Малко по-късно Хармстън седна на крайчеца на стола пред него. Челото му беше овлажнено от пот и на кръглото му като месечина лице бе изписана тревога.
— Мистър Армстед, много ми е неприятно, че трябва да ви безпокоя, но се касае за нещо, което не търпи отлагане. Пак е във връзка със списанието Тайм.
Сянка на безпокойство мина по лицето на Армстед.
— Какво, по дяволите, искат сега? Дадох им интервю. Позирах там за снимки…
— О, бяхте много отзивчив, те ценят това. Но не ги е задоволило това, което сте казали за… или… по-скоро не сте им казали за онзи чужденец — вашия кореспондент Марк Брадшоу.
— Брадшоу, Брадшоу! Ще ме побъркат тези хора!
— Вие несъмнено разбирате, че ние се натъкваме на много неща, свързани с Брадшоу. Аз се опитах да съсредоточа вниманието върху вас и вашия блестящ ум. Всички са съгласни с това — та то е съвсем явно, но те все пак искат да научат повече за човека, който вие сте натоварили с репортажите за тези сензации. Тайм особено настоява за това. Издателите мислят, че по този въпрос не сте бил съвсем конкретен. Настояват за още едно интервю, съвсем кратко. Ще ви питат само за Брадшоу. Кой е той, как сте го открили, как работите с него? Мислите ли да…?
— А бе, я заеби това списание Тайм — избухна Армстед. — И секунда време няма да губя за тях, дори с цената на цялата статия.
— Не, не, мистър Армстед, не ме разбирайте криво, тяхната цел е да направят портрета ви по-пълен. Искат статията да бъде по-рекламна, по-привлекателна — та ако щете дори за вас самия. Те просто мислят, че липсата на информация за Брадшоу е сериозна празнота в този профил. Те, разбира се, продължават усилената работа по…
— Съжалявам, Брус, кажи им, че съм много зает и… просто нямам време отново да се срещам с тях. Освен това връзките ми с Брадшоу, работата ми с него е строго класифицирана и съвсем частна. Нашите лични методи са си наши и аз не мога да ги разисквам с когото и да е. Нашият успех се крепи на дискретност, която нямам намерение да нарушавам. Няма да говоря за Брадшоу нито с тях, нито с когото да било.
Като всички журналисти Хармстън продължи неотстъпно. Дори торнадо не бе в състояние да го отклони.
— Мистър Армстед, кажете ми нещо дребно все пак, някакво кокалче, което бих могъл да им подхвърля… Нещо, с което да ги залъжем и поуспокоим.
— Като какво?
— Като… някои пикантни биографични дреболии. В цялата статия няма нищо за Брадшоу. Разбирам и оправдавам вашата секретност, но… съгласете се, че и аз трябва да върша своята работа…
Армстед го разбра и отстъпи. Хармстън беше ветеран лоялист и заслужаваше по-добро отношение. Армстед обаче реши да действа по-предпазливо. Хармстън не биваше да разбере какво става. Само Дайъц и Пейгъноу имаха информация. Никой друг не биваше да я има. Армстед реши, че не му струваше нищо да подхвърли един кокал на настървения журналист.
— О’кей — каза той вече по-сговорчиво. — Може би ще мога да ви дам някои биографични факти… малко наистина, но предполагам, че ще задоволи любопитството на всички.
— Благодаря, благодаря ви много — каза Брус Хармстън и заопипва по джобовете си за бележник и молив. — Всяка любопитна подробност, свързана с Марк Брадшоу би била от полза. Ще им затвори устата за известно време.