Вестникарският магнат притвори очи и събра мислите си.
— Брадшоу, Марк — започна той — роден в Ливърпул, Англия. Възпитаник на Кеймбридж. Работил е в два лондонски ежедневника, автор е на три изобличителни книги. — Тук Армстед се запъна. — Именно те са причината за нашата дискретност спрямо него. Той е роден, образован и работил под друго име. Възприе името Брадшоу едва след като аз лично го наех при мен. Той фигурира само в личната ми платежна ведомост.
Армстед млъкна. Хармстън вдигна глава.
— Това ли е всичко?
— Всичко.
— Мисълта ми е… Бихте ли могли да ми кажете къде е местонахождението му, къде го държите (ако мога така да се изразя).
— Държа го в една пещера. Пускам го само нощно време.
— Мистър Армстед…
— Толкова, Брус, извинявай. Доскоро.
Разочарован, Хармстън стана и прибра бележника си.
— Хм, благодаря, все пак е нещо. Ще се постарая да го оползотворя. Ами да. Доскоро, да се надяваме.
Той се обърна и излезе от кабинета. Армстед въздъхна тежко. Беше дълъг и труден ден за него. Особено края му, с предпазните мерки спрямо Ник Ремзи и като капак — проблемът с Брадшоу.
Армстед стана. Имаше нужда от едно силно питие. Щеше да потърси Дайъц, за да си пийнат.
В Париж беше приблизително 2 часа след полунощ. В своята спалня на Плас Атен Виктория Уестън съблече роклята си и внимателно я положи на един стол. Прибра и привърза с колан разтворилата се нощница, изхлузи с ритник чехлите си, изгаси нощната лампа и си легна.
Легнала по гръб в тъмнината, тя с неудоволствие се замисли за прекараната с Ник вечер. Дори вечерята не беше особено приятна. Ник почти не се докосна до храната си, но пък твърде много пи. Тя няколко пъти се опита да поведе разговор по въпросите, които я вълнуваха, въпроси, свързани с действията на Армстед и странните им назначения, както и за мистерията с Марк Брадшоу. Но просто не можа да влезе в контакт с Ник. Той мълчеше, а ако заговореше, говореше за Израел и за Египет. Ник й харесваше и го чувстваше много скъп, за да си позволи да изпита съжаление към него. И отново се замисли защо този човек пие толкова много, защо непрекъснато я отбягва.
Преди полунощ Виктория и Ник се върнаха в апартамента за насрочения им телефонен разговор. Не след дълго Армстед се обади от Ню Йорк. Най-напред говори с Ник, после с нея. Съобщи им, че се е свързал с хората си в Париж, но Карлос вече се бил преместил и полицията не могла да го залови. И тримата бяха изпуснали един сензационен, вълнуващ материал за вестника. По-нататък — ново разочарование. Ник беше информиран, че неговата сигурност налага преместване от Париж във Вашингтон, и то още утре. Тя самата трябваше да остане в Париж, за да събере материали за предварителна обзорна статия за Лурд във връзка с посещението на папата следващата седмица. Накрая на разговора си с Армстед Виктория има дързостта да го запита дали се е свързал с Марк Брадшоу. Отговорът му беше: „Аз съм поел грижата за Брадшоу и толкова, край по въпроса“.
След този разговор Виктория реши, че сега е моментът да поговори за тази загадка с Ник, но той отново отклони разговора. Не било време и място за сериозни разговори. Трябвало да слезе долу при нощния портиер, за да предупреди за ранния си полет за Вашингтон.
— Ти не ме чакай — каза той, фъфлейки от алкохола и я млясна по челото.
Което за Виктория значеше, че не само ще урежда резервацията за полета си, но и че ще се отбие в бара, за да си допие на изпроводяк.
Ник все още не се връщаше. Тя продължаваше да лежи с широко отворени очи, беше й невъзможно да заспи. Умората отстъпи пред трескавите мисли и въпроси. Опитваше се да разбере Ник. Опитваше се да разбере Армстед и неговия тайнствен Брадшоу. Опитваше се да разбере защо на нея, а не на парижкото им бюро се възлага рутинната задача в Лурд.
Мъчейки се да избяга от тези мисли, тя зовеше съня като жадуван любовник. Но сънят не идваше.
Тя погледна светещия циферблат на часовника си и разбра, че най-малко 45 минути бяха минали в борба с безсънието. За пръв път от месеци насам се реши да вземе приспивателно, но в този момент чу шумно отваряне на входната врата и на апартамента. Заслуша се напрегнато. Някой се блъскаше по мебелите във всекидневната. Чу, че вратата на другата спалня се затвори. Явно Ник беше се върнал.
Виктория дълго лежа все така будна и неспокойна. Бореше се с мисълта дали да причака Ремзи утре, преди да тръгне, или да постави въпросите ребром сега. Утре той можеше да й се изплъзне. А сега, в спалнята, не можеше да избяга. Пиян или не, той ще трябва да я изслуша. Сега е моментът.