Виктория излезе от банята и изгаси лампата. Внимателно влезе в спалнята, стараейки се да прикрие стеснението си от голотата.
Ник я чакаше в леглото.
Виктория се приближи с ръце на хълбоците. Гърдите й лудо се вълнуваха. Видя го съвсем ясно пред себе си. Беше легнал на едната си страна все още в спортните си гащета и бе заровил главата си в една възглавница. Очите му бяха затворени. Хъркаше! Беше заспал дълбоко. Имаше вид на човек изпаднал в дълбоко безсъзнание. Виктория го гледаше страшно разгневена и се чудеше да плаче ли или да се смее. Загледана все така в неподвижната му фигура, мислено се върна към признанието, което Ник й беше направил. Беше ли това едно отприщено от алкохола откровение или празни дрънканици на мъртво пиян човек?
Някога като момиченце тя посещаваше с баща си фестивал на неми филмчета — клипове от неми съботни сериали. Епизодите им винаги завършваха с очакване и въпрос. „Продължава“ — пишеше накрая.
Виктория се усмихна тъжно. Продължава — каза си тя.
Обърна се, отиде в банята, грабна нощницата и я повлече след себе си през хола към другата спалня. Най-после почувства, че й се спи. А за другото? Продължава!
Глава единадесета
В 10,30 часа сутринта Виктория Уестън слезе в приемната на хотел Плас Атен, взе от портиера запазения за нея брой на Интернешънъл Херълд Трибюн и потъна в един шезлонг в другата част на залата. Полускрита зад разгърнатия вестник, тя поглеждаше асансьорите в дъното на фоайето. Добре помнеше, че Ник щеше да напусне хотела в 11 часа преди обяд и бе твърдо решена да се срещне с него, преди да е заминал.
След като се събуди рано тази сутрин, тя наметна един пеньоар, мина през хола и почука на спалнята му. Почука силно няколко пъти, но отговор не последва. Колебливо отвори вратата и го повика, но отново никой не отговори. Влезе вътре. Той не беше нито в спалнята, нито в банята. Забеляза приготвени на един фотьойл чантата, пишещата машина и шлифера му. Ясно беше, че е тук някъде. Още не беше тръгнал за летището. Тя бързо се облече, слезе с асансьора долу и провери в двата бара, но Ник го нямаше. Настани се на маса до входа на вътрешния ресторант, за да може да наблюдава вътре във фоайето. Набързо излапа закуската си. Ник все още не се виждаше. Значи беше излязъл по някаква лична работа, може би да се види със Сид Лукас или пък да се сбогува с някое момиче. Тя знаеше, че той би могъл да се върне в хотела и през друг вход, но не би могъл да напусне хотела, без да мине оттук и да си уреди сметките. Уверена в това, Виктория се насади тук в ъгъла на главната приемна.
Шареше разсеяно с очи по вестника и мислеше за изминалата нощ и любовните признания на Ник. Той беше ужасно пиян, спомни си тя, и надрънка какво ли не. Може би изобщо не съзнаваше какво говори, а може пък и да беше съвсем уверен в това, което казва. Тя не можеше да реши с точност, но беше сигурна, че ако успее да поговори с него, веднага ще разбере кое от двете е вярното.
Беше единадесет без девет минути. Виктория разглеждаше редакторската страница, когато той влезе в приемната, следван от едно пиколо, който носеше тежкия му куфар и пишещата машина. Пиколото продължи направо към въртящата се врата, мина през нея и се насочи към лимузината, която чакаше на тясното отклонение между тротоара и Авеню Монтен, а Ник тръгна към портиера. Виктория видя, че дава пари, явно бакшиш. Проследи го до рецепцията, където той подписа сметката си.
С шлифера в ръка тръгна към въртящата се врата. Облечен в бежово спортно сако и широк панталон, Ремзи изглеждаше спретнат и издокаран — нещо съвсем необичайно за него. Вече излизаше през въртящата се врата. Виктория бързо скочи, захвърли вестника и се затича след него.
Ник беше платил на портиера, когато шофьорът на мерцедеса се отдели от групата на колегите си и отвори задната врата. Ник бързо се намести на задната седалка. В този момент Виктория стигна до колата, кимна на шофьора, влезе вътре и седна до Ник. Понамести се и с тържествуваща усмивка се обърна към него:
— Нямаш нищо против малко компания до летището, нали?
Изненадан, Ремзи се смести, за да може тя да седне по-удобно.
— Много се радвам — каза той. — Но как узна кога тръгвам?
— Интуиция — отвърна Виктория, изчака шофьорът да запали колата и тръгне, и едва тогава обясни по-подробно. — Разговаряхме снощи и ти ми каза кога тръгваш. — Млъкна и се вгледа в него. — Не си ли спомняш?
Изумлението, което се изписа на лицето му, беше съвсем искрено.