— Ние сме разговаряли нощес? След като съм знаел, че ще пътувам? Доколкото си спомням, аз ходих при нощния портиер — той се позапъна после се качих и си легнах.
— Преди това разговаряхме — повтори Виктория настъпателно.
Ремзи сви рамене.
— Възможно е — той се опита да се усмихне. — Вероятно съм бил доста пийнал.
— Така беше — каза тя, като също се опита да се усмихне, но усети болка в устните си. Друга, по-силна, сви сърцето й.
Ник не помнеше абсолютно нищо. Бил е мъртво пиян. Бил е съвсем изключил. Най-краткотрайната любов, най-кратката любовна надежда в света, помисли си тя тъжно. Беше безсмислено да му напомня. Това щеше да й донесе още по-голямо разочарование, защото почти се убеди, че трезвият Ник Ремзи, може би истинският, не изпитваше никакви чувства към нея.
Не й оставаше нищо друго, освен да се помири със загубата си.
— Аз наистина исках да поговоря с теб, Ник, преди да заминеш. Няколко пъти опитах, знаеш това. Дори снощи след вечерята.
— След вечерята? — Лицето му се пооживи. — Да, след случая с Карлос, преди Армстед да се обади за преместването ми. Доколкото си спомням, аз още не бях дошъл на себе си от одисеята с Карлос.
— Както и да е — каза тя. — Така или иначе ти постоянно отлагаше.
— Извинявай!
— Реших, че сега е удобният момент за това.
— Слушам те.
Виктория се обърна към него.
— Ник, странни неща стават и не ми дават мира. Искам да разгадая тази работа. Имам голяма нужда от твоето мнение и съвет.
— Какво е толкова странно?
— Тази вълна от терористични акции след нашето идване в Европа.
— Вики, тероризмът тук не е от вчера.
— Но не и в този си вид — настоя тя. — Не и в такива размери, и не така организиран и целенасочен. Не с такава последователност. И не така зрелищен също. Тук бяха замесени само големи имена — кралят на Испания, Генералният секретар на Обединените нации, премиерът на Израел. И кражба на музейни ценности — Ръкописите на Мъртво море. Така не е било досега.
— Е, до какви изводи стигаш?
— Ами, за всичките тези операции, дори за доставените оръжия на ЕТА за операцията в Испания, бе обвинен Карлос и бандата му. Вчера ти беше при Карлос. Чу, че той отрича участие в тях.
— Карлос едва ли може да се счита за източник на доверие и упование.
— Ти как мислиш? Истината ли ти каза Карлос?
— Честно казано, не мога да кажа точно!
— Аз също не мога, но позволи ми да ти кажа какво мисля. Аз мисля, че Карлос е казал истината. Убедена съм, че той няма нищо общо с терористичните действия, които се разиграваха направо под носа ни.
— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
— Просто едно по-внимателно вникване и оценка на всичко, което се случи.
Виктория се впусна, точка по точка, да изброява и резюмира станалите напоследък отвличания, грабежи и убийства.
— Съгласна съм с Карлос — каза тя. — Нито едно от тях не носи белезите на неговия стил. Нито самите операции, нито условията, които се поставяха. Всичко това е чуждо на Карлос. Това е друг някой. Някой друг върши тези работи.
Ремзи замислен се загледа през прозореца.
— Ако не е Карлос, кой тогава?
— Не знам — каза Виктория в недоумение. — Мислех, че може би ти знаеш нещо.
— Има стотици групички и групи, големи и малки. Всяка една от тях може да бъде, дори няколко, действащи заедно.
— Групата е винаги една и съща — каза с увереност Виктория.
— Откъде тази сигурност?
— Брадшоу. Марк Брадшоу — каза Виктория простичко. — Той беше постоянният и неизменен очевидец. Винаги, когато нещо се случваше, той беше там.
— Също и ти, и аз почти винаги.
— Но той се озоваваше там първи и първи докладваше на Рекърд. Тук има нещо неясно. Как така той първи узнава за тези свръх секретни операции.
— Интуиция, предполагам — каза Ремзи.
— Тук има нещо повече от интуиция. Струва ми се, че Марк Брадшоу има някаква връзка с терористичната група, която върши тези работи. Има връзка с някой от бандата или пък самият той участва в нея.
— Вики, ти май се увличаш. Това са фантазии. Този човек е само един репортер. Работи за Армстед, като теб и мен.
Виктория настойчиво се вгледа в Ремзи.
— Можеш ли да го докажеш?
— Кое?
— Че Марк Брадшоу е репортер в Ню Йорк Рекърд.
Ремзи свъси вежди.
— Как да ти докажа? Аз не съм наивен, но, както казва един известен американец, „аз вярвам в това, което чета“. Аз чета подзаглавия с името на Марк Брадшоу, изписани съвсем ясно.
— Това е фикция, Ник. Това не е човек.
— Досега не съм срещал подзаглавие, зад което да няма автор.
Виктория продължи настъпателно.