П. Г. Удхаус
Всепречистваща любов
Има един гаден момент всяка година, когато Джийвс, лентяят му с лентяй, настоява да си вземе отпуска и отпрашва за две седмици за някой морски курорт, а мен ме зарязва заседнал на плиткото. Този момент беше настъпил и ние с него обсъждахме какво ще прави сам младият господар.
— Бях останал с впечатлението, сър — рече Джийвс, — че възнамерявате да приемете поканата на господин Сипърли да му погостувате в неговото имение в Хампшир.
Аз се изсмях — горчиво и прегракнало.
— Точно така, Джийвс! Но съдбата се смили над мен и аз успях да разгадая пъкления кроеж на Сипи. Знаеш ли какво се оказа?
— Не, сър.
— Моите шпиони ми докладваха, че годеницата на Сипи, госпожица Мун, също ще бъде там. Както и братчето й, младият господин Мун. Прозираш ли потресаващата подлост, скрита под формата на покана? Проумяваш ли гадните помисли на така наречения ми приятел? Явно задачата ми щеше да се състои в това да правя компания на старата госпожа Мун и на малкия Себастиан Мун, докато Сипи и годеницата му най-приятно си се размотават из прохладните лесове и си гукат глупости. Бях направо на косъм от страшна участ. Спомняш ли си малкия Себастиан Мун?
— Да, сър.
— Помниш ли оцъклените му очи? А златните му къдри?
— Да, сър.
— Не знам защо, но никога не съм издържал на подобна гледка — златокъдро момченце. Щом ми се изпречи пред погледа, и изпитвам непреодолимо желание да го стъпча или да пускам отвисоко върху него тежки предмети.
— Много по-силни натури от вашата изпитват същото, сър.
— Така че, Сипи отпада от календара ми. Май някой звъни.
— Да, сър.
— Значи, някой чака на прага.
— Да, сър.
— Най-добре иди да видиш кой е.
Миг по-късно ми донесе телеграма. Аз я отворих и по устните ми заигра кротка усмивка.
— Удивително как нещата се уреждат като по поръчка, Джийвс. Това е от леля ми Далия — кани ме на гости в имението си.
— Твърде задоволително, сър.
— Да. Как пропуснах да се сетя за това убежище! Идеалният заместител на родния дом. Живописни околности, домашно вино и най-добрият готвач в цяла Англия. Нали не си забравил Анатол?
— Не, сър.
— И най-важното, Джийвс, при леля Далия ще се усеща пълен недостиг на деца, чумата да ги тръшне дано! Вярно, синът й Бонзо сигурно ще е там, защото сега е сезонът на ваканциите, но аз нямам нищо против Бонзо. Хайде, тичай да й изпратиш телеграма, че приемам поканата.
— Добре, сър.
— А след това напъхай в куфара най-необходимото, включително стиковете за голф и тенис-ракетите.
— Много добре, сър. Радвам се, че въпросът се уреди тъй благоприятно.
Струва ми се, че вече е ставало дума за това, че леля ми Далия няма равна на себе си в целия зловещ батальон от лели, които имам злощастието да притежавам, тъй като е надарена с жизнерадостен нрав и бодър спортсменски дух. Тя е същата моя леля, ако си спомняте, която се омъжи за стария Том Травърс и с помощта на Джийвс задигна Анатол, готвача-французин на госпожица Бинго Литъл. Така че да й гостува човек, е винаги удоволствие. Обикновено заварвам при нея весели компании и няма да се нацепите на разни глупости като например ранно ставане за закуска — нещо, което за жалост е твърде разпространено из провинциалните английски имения.
Ето защо преливах от жизнерадост, когато паркирах двуместния си автомобил в нейното имение Бринкли Корт, и заприпках през градината и тенискорта към къщата, за да докладвам за пристигането си. Тъкмо пресякох моравата пред къщата и от пушалнята надникна някаква глава, която засия насреща ми по най-дружелюбен начин.
— А, господин Устър! Ха-ха!
— Хо-хо! — отвърнах аз, да не остана назад.
Потрябваха ми една-две секунди, за да се сетя чия е главата. Беше на едно проядено от молците старче на име Анстрътър — стар приятел на покойния баща на леля Далия. Бях го срещал веднъж-дваж в лондонската й къща. Приятно деденце, но предразположено към нервни кризи.
— Сега ли пристигнахте? — все тъй сияйно продължи старчето.
— Току-що — отвърнах аз, без да му отстъпвам по сияйност.
— Мисля, че ще откриете прекрасната ни домакиня във всекидневната.
— Ясно!
Аз го дарих с още няколко сияйни усмивки и продължих пътя си.
Леля Далия наистина се оказа във всекидневната и ме посрещна с радващ душата възторг. Урожаен излезе денят откъм сияйни усмивки.
— Здравей, грознико! — поздрави ме тя. — Ето те и теб. Слава богу, че можа да дойдеш.
Удоволствие е да чуеш такъв тон — бих искал да чувам същия и от други членове на семейните среди, а по-точно от леля ми Агата.
— Винаги е удоволствие да се наслаждавам на гостоприемството ти, лельо Далия — сърдечно откликнах аз. — Очаквам да прекарам великолепно и да си почина. Виждам, че и господин Анстрътър ти гостува. И кой още?