Клифърд Саймък
Всички капани на Земята
Инвентарният списък бе дълъг. Върху многобройните страници със своя дребен и ясен почерк той бе описал мебелите, картините, порцелановите сервизи, сребърните прибори и всичко останало — всички лични принадлежности, натрупани с годините от рода Барингтън.
А сега, когато стигна до края, той записа и себе си като последна вещ в списъка:
Един домашен робот, Ричард Дейниъл. Поостарял, но запазен.
Ричард остави писалката настрана, събра и подреди листата, и постави върху тях преспапието — един малък и изящен предмет от слонова кост, който леля Хортензия бе купила при последното си пътуване до Пекин.
След като направи всичко това, работата му бе завършена.
Ричард бутна стола си назад, изправи се иззад бюрото и бавно прекоси стаята, движейки се сред множеството от предмети, принадлежащи към миналото на рода. Ето там над камината висеше сабята, с която праотецът Джонатан бе воювал във войната между севера и юга, а под нея върху полицата бе поставена купата, спечелена от смелия яхтен капитан; там беше и бурканчето с лунен прах, което Тони бе донесъл от петото кацане на човека върху Луната, и старият хронометър от бракувания преди много години семеен космически кораб, пътувал толкова често до астероидите.
А върху стените, почти един до друг висяха портретите на измрелите роднини — лица, взиращи се в света, който и те бяха съграждали.
Всичките тези хора, мислеше си Ричард Дейниъл, разглеждайки лицата едно по едно, той бе познавал.
Ето там, в дясно от камината беше старият Руфъс Ендрю Барингтън, който бе съдия преди около двеста години, а от дясно на Руфъс беше Джонсън Джозеф Барингтън, който бе оглавявал отдавна забравената мечта на човечеството — Бюрото за паранормални изследвания. Там пък, до вратата за терасата беше навъсено, пиратско лице на Денли Барингтън, който пръв в рода бе натрупал пари.
И много, много други — администратор, пътешественик, шеф на корпорация. Всичките — добри и свестни мъже.
Но всичко това бе приключило. Родът бе загинал.
Ричард Дейниъл тръгна бавно да обхожда къщата за последен път: семейната стая, претъпкана с мебели, кабинета със спомените от миналото, библиотеката с редиците от стари томове, трапезарията, в която бляскаха и искряха порцеланът и среброто, и кухнята, където лъщяха бронзът и алуминият и неръждаемата стомана; спалните на втория етаж — всяка, съдържаща характерното за своя обитател… и най-накрая — спалнята, в която бе умряла старата леля Хортензия, слагайки най-сетне край на рода Барингтън.
Празната къща нямаше вид на обитавана от духове, а по-скоро цареше атмосфера на очакване да започне отново предишният весел живот. Това впечатление обаче беше измамливо. Всички портрети, всички порцеланови сервизи и сребърни прибори — всичко в къщата щеше да бъде продадено на търг, за да бъдат платени дълговете. Стаите щяха да бъдат лишени от своите принадлежности, а върховната обида щеше да бъде нанесена с продажбата на самата къща.
Дори той, мислеше си Ричард Дейниъл, щеше да бъде продаден, тъй като и той бе просто движим имот. Та нали заедно с другите беше в инвентарния списък?
Само че онова, което възнамеряваха да направят с него, бе по-лошо, отколкото една най-обикновено продажба. Защото Ричард Дейниъл щеше да бъде променен, още преди да го обявяха за продан. Никой не би дал и не би вложил пари в него такъв, какъвто беше сега. А освен това имаше и специален закон… закон, който казваше, че никой робот не може официално да притежава един живот по-дълъг от сто години. А той вече бе живял непрекъснато шест пъти по сто.
Беше отишъл при адвокатът, макар да бе проявил съчувствие, не му бе дал никаква надежда.
— Погледнато технически — Бе казал адвокатът, на своя сбит и ясен език, — дори в този момент вие сте в твърде голямо нарушение на закона. Просто не разбирам как семейството ви е успяло да се измъкне.
— Те обичаха стари неща — рече Ричард Дейниъл, — а и аз не се показвах навън. Стоях най-вече в къщата и много рядко излизах.
— И така да е — рече адвокатът, — има все пак досиета. За вас сигурно са събрали цяла папка.
— В миналото родът имаше много и доста влиятелни приятели — обясни Ричард Дейниъл. — Сигурно разбирате, сър, че хората от рода Барингтън, преди да ги връхлети неволята, бяха много известни в политиката и много други области.
Адвокатът кимна и изсумтя с разбиране, после каза:
— Онова, което не разбирам, е: защо се противопоставяте така остро на промяната? Вие няма да бъдете изцяло променен. Ще си останете Ричард Дейниъл.
— Ще загубя спомените си, нали?
— Да, разбира се, но те не са толкова важни. А освен това, ще натрупате нови спомени.