Измъквам пръстена с огромната перла от безименния си пръст, където и без това не му беше мястото, и го плъзгам по лъснатата трапезна маса, докато не се блъсва в чинията на Ейдън със звънтене.
Той се втренчва в пръстена, сякаш му е заговорил с човешки глас. После посяга и вдига тежкото бижу, претегля го на дланта си, като че ли не знае отлично стойността му.
— Ири — подема, а после прочиства гърлото си. — Ири ми каза какво е станало, докато сте бдели над Ифа.
Застивам, мислейки, че просто трябваше да убия момичето, за да му запуша устата, вместо да му се доверявам. Тя не е дошла тук да работи за мен. Отговаря пред Ейдън, който й плаща надницата. И все пак ме жегва, че толкова глупаво съм се доверила. В главата ми Ифа се подсмихва самодоволно.
Ейдън продължава:
— Тя ми разказа за белезите по шията на баба ти и че двете с Ифа сте се карали сутринта, и то доста ожесточено.
Преглъщам.
— Изключително ще ми е неприятно, ако се наложи да докладвам за тези неща на Църквата или властите. Не и след като ти ще наследиш всичко след смъртта на Ифа.
Вече не съществуват власти, мисля си, но на глас изричам:
— В тази къща дойдоха непознати, Ейдън. Всичката нова прислуга. Единия лакей го няма…
Мисълта внезапно ме пронизва като кинжал.
Той вдига любопитно вежда.
— Пратих само един лакей, Мирен. Грозен тип, прилича на картоф в лицето.
Зяпвам. Не мога да преценя дали лъже, или не. Но кой друг би могъл да прати тук зеленоокия мъж? Защо иначе той ще изчезва безследно? Освен ако и той не е мъртъв, ако не лежи в някое непроверено досега кътче на имението, в основата на скалите, в друга градина или в кладенеца в избата? Но защо му е да слиза там?
Отварям уста да възразя: „Но Мора и Малакай го видяха“, обаче се спирам. Ако Ейдън стои зад всичко това, не искам да им нахлузя примки на шиите. Преглъщам отново с усилие, но преди да успея да отговоря, той изрича:
— Струва ми се, Мирен, че животът ти ще бъде далеч по-приятен, ако продължиш по пътя, който ти начерта баба ти. Родът О'Мали ще бъде спасен. Ще имаме деца и те ще изпълнят предназначението си. Морето ще си получи дължимото и ще властваме над океаните както някога.
Виждам в очите му същото изражение, което придобиваше и Ифа — всепоглъщаща амбиция, неограничавана от здрав разум. Потребност, неограничавана от трезва преценка. Поглеждам надолу към чинията си, към храната, която не съм докоснала. Печено пиле, картофено пюре, поувяхнали зелении. В средата на масата има панерче пресен хляб и масло до него. Вземам приборите и разрязвам месото. Ям. Ям, защото не съм яла цял ден. Ям, защото ще имам нужда от сили. Ям, защото така Ейдън ще ме помисли за послушна и приела съдбата си.
— Мислех си, след като се оженим, да прекараме първия месец във Вълнобор, докато Гоблинова бърлога бъде обновена.
— Какви промени смяташ да направиш тук? — питам с привиден интерес. Вече усещам как сърцето ми се откъсва от единствения дом, който някога съм имала. И все пак при мисълта, че той ще промени това място, ще го бележи и ще го подчини на волята си, ме полазват тръпки. Навярно цялата къща ще се срути в морето с него вътре. При тази картина се усмихвам, а той си мисли, че е на него. Това са само тухли и хоросан; стъкло, мазилка и камък. Тук вече не е безопасно.
— Кабинетът на Ошийн е твърде малък. Ще накарам да съборят стената към съседната стая, а навярно и следващата, за да стане доста по-просторен.
— В едната стена има влага — отбелязвам разговорливо. — Работниците ще трябва да внимават, иначе целият горен етаж може да се срине върху главите им.
Той изсумтява в съгласие. Продължавам:
— А аз бих искала да се изнеса от Западното крило.
Той кимва.
— Да. Нови покои и за двама ни. Предвидил съм го.
И той ми разказва как лично ще проектира стаите: една голяма спалня, която да делим, с отделни дневни от двете страни, за да имаме лично пространство. Кимам, усмихвам се. Забелязвам, че на масата няма нито вино, нито уиски, и съм благодарна за това. Той все още се мъчи да се прикрива, макар и само за кратко, въпреки че ме изнуди да се омъжа за него, въпреки че ме накара да подозирам, че е отговорен за убийството на баба ми. Но защо? Тя му осигуряваше това, което иска, точно както той изпълняваше най-съкровеното й желание. Иде ми да викам и крещя. Да го принудя да ми каже истината.