Но колко истина би понесъл да узная? Колко бих могла да науча, преди да реши, че вече може да се отърве от мен? След децата очевидно. Предавам владението на Гоблинова бърлога на него, предавам му името О'Мали, осигурявам му наследници, за да бъде сторено необходимото. И после? Вече ще съм ненужна като всяко момиче, което отказва да се подчинява на съпруга си; като онези в една от историите на Мора, които взели дадения им ключ и надникнали в стаите, където им било забранено да влизат.
— Хубаво е, нали? Нали, Мирен?
— Да, Ейдън. Хубаво е. — И се усмихвам като кукла, като детенце, като играчка, с която може да си играе както иска.
Когато Ири донася десерта — обикновен плодов сладкиш, — и на нея се усмихвам. Без лоши чувства. Любезно й благодаря за всичката помощ с Ифа. Казвам й, че дори след толкова кратко време вече не си представям как бих се справила с къщата без нея. Тя се изчервява от удоволствие, а на мен ми се ще да забия десертната си лъжичка в лявото й око. Вместо това лапвам последната хапка.
— Ейдън, би ли ме извинил, сега ми се иска да си почина. Както знаеш, последните дни бяха тежки и съм капнала.
— Естествено.
Идва от моята страна на масата да издърпа стола ми. Изправям се, а той стои близо до мен и сърцето ми сякаш се опитва да изскочи през гърлото. Ейдън докосва косата ми.
— Ще бъдем щастливи, Мирен, вярвам в това.
Усмихвам се и той се навежда да ме целуне. Не е същият на вкус като зеленоокия мъж; нито пък на допир. Когато се притиска към мен, леко го отблъсквам.
— Сватбата ни ще е съвсем скоро, Ейдън. — Спускам клепки. — Най-добре да изчакаме.
Той застива неловко, но отстъпва назад. Обаче сграбчва дланта ми и нахлузва пръстена обратно на мястото му; ядно и непохватно. Вместо да направя гримаса, докосвам лицето му с привидна нежност.
— Не е толкова трудно да проявим търпение, нали?
Ейдън съумява да се усмихне. Ще се напие преди първата ни брачна нощ. И на другата сутрин ще се събудя насинена на повече места, отколкото съм предполагала, че е възможно. Целувам го още веднъж, набързо.
— Лека нощ, Ейдън.
Горе в стаята ми сядам на леглото и чакам. Не отнема много време. По леката стъпка ми се струва, че идва или Киара, или Ири. И чувам как вратата се заключва с безвъзвратност, която без съмнение удовлетворява Ейдън.
13
Изритвам встрани обувките си с красивите токчета, а после събличам роклята, като внимавам да не забравя джобното ножче в нея. Измъквам от гардероба чифт тесни карирани панталони, риза, плетен пуловер и старо моряшко палто; всичките едно време са били на Ошийн. Носила съм тези дрехи и преди, когато баба ме извеждаше в една малка лодка да ловим риба, но не ги обличам често — всъщност наистина обичам рокли и поли, стига да имат джобове. Нахлузвам ги набързо, но без палтото — твърде обемисто е за онова, което се каня да направя. Сгъвам го стегнато и го завързвам с кожена каишка, която може да ми послужи като резервен колан, ако се наложи.
Изваждам чифт здрави ботуши от дъното на шкафа, а после ги натъпквам заедно с чифт чорапи в брезентовата торба, която Ошийн взимаше със себе си в морето. Вътре вече са подредени резервен комплект дрехи, самун черен хляб, кесийка чаени листа, манерка уиски от зимни лимони и малко сушено месо, приготвени от Мора по-рано днес, както и големичка торба сол за „справяне с тварите“. Има предвид всички онези, за които ми разказваше приказки като малка. На дъното са писмата на Изолда. Малката кукличка още е в раклата; изваждам я, както си е увита в шала, и я мушвам в пролука от едната страна на торбата.
На нощната масичка има малка кадифена кесия, която съдържа десетте златни монети от чантичката на Ифа, всичките белязани с линии къде да бъдат счупени, за да се развалят на дребно. Също и бижутата, нейни и мои; свалям годежния пръстен и го добавям към проблясващата купчина. Той ще е първото, от което ще се отърва, обещавам си. След като стягам здраво връзките, кесията също потъва в брезентовата торба.
Връзвам косата си стегнато, а после я закачам с медни фиби, за да не се разхлаби, и отварям прозореца.
За разлика от градската къща, пътят от прозореца ми тук, на втория етаж, не е непроходим. Признавам, че не съм минавала оттук през последните една-две години, но сега се налага. Първо мятам навън вързопа с палтото, като се старая да падне възможно най-далече от къщата, после премятам торбата на гърба си и си поемам дълбоко дъх. Покривът не е прекалено стръмен и се държа здраво за плочите; стъпалата ми също са изключително стабилни. Едва не се подхлъзвам само два пъти и когато отново овладявам пулса си — „Тихо — казвам си, — дори да паднеш и да се пребиеш, пак е по-добре от това да се омъжиш за Ейдън“, — най-накрая успявам да се уловя за един улук и да се спусна до земята. Нахлузвам си чорапите и ботушите, грабвам палтото и го набутвам в освободеното пространство в торбата, а после си проправям път през градините пред къщата.