Не вървя към конюшнята, защото момчетата спят в задната стаичка под спалнята на Малакай, а към порутената порта, която бележи границата на Гоблинова бърлога. Там ме чака Малакай с черния кон на Ейдън, оседлан и подготвен — нашите стари кобили никога не биха могли да ме отнесат нито достатъчно надалеч, нито достатъчно бързо. Не знаехме дали ще стане нужда да избягам тази вечер, но винаги е добре да си подготвен. Боговете са ми свидетели, надявах се годеникът ми просто да приеме отказа ми, но познавам семейството си твърде добре; говорих и с Малакай, и с Мора преди пристигането на Ейдън тази сутрин. Ако се беше оказало, че не са ми нужни, храната просто щеше да бъде върната в кухнята, а конят в конюшнята. Малакай не биваше да ме чака тук; казах му да завърже коня и да си ляга.
— Той е опасен — казвам. — Ейдън. Не искам да ви оставям…
— Не се бой за нас, госпожичке — кимва Малакай. — Ние отдавна сме на умирачка, може би той ще ни направи услуга и ще съкрати чакането.
— Ама…
— Ако дойдем с теб сега, само ще те забавим и със сигурност ще те хванат. О, госпожичке, предпочитаме да умрем тук още сега. — Той си сваля каскета и го нахлупва на главата ми. — Скрий си лицето. — Усмихва се. — Като намериш майка си, предай й поздрави.
Прегръщам го силно и след секунда той ми отвръща; спомням си и прегръдката на Мора от сутринта и я виждам как стои на прозореца в таванската си стаичка и се взира в мрака, докато си представя мен тук. Малакай мирише на тъмно пиво, дим от лула, уиски от зимни лимони и прах. После ме отблъсква, изчерпал запаса си от сантименталност, и ми помага да се кача на седлото. Конят е добре обучен, послушен, защото Ейдън обича притежанията му да са пречупени.
Малакай прочиства гърлото си, а устните му треперят.
— Тръгвай вече, госпожичке — казва строго. А после: — Бягай, Мирен, и не поглеждай назад.
Дори не наближаваше полунощ, когато напуснах Гоблинова бърлога, и по мои сметки би трябвало да съм пътувала почти два часа. Най-разумно би било да взема джобния часовник на Ошийн, но Ифа го подари на Малакай след смъртта на дядо и ми се стори нередно да си го искам обратно. Ще си купя нов някъде по пътя, може да заменя една от обиците за часовник, с който да отмервам живота си. Нощта е хладна, както се случва край морето, но не и студена. Почти нищо не се вижда, защото е облачно, което е чудесно за среднощно бягство, но означава, че не мога да оставя жребеца да тича с всички сили. Какъв е смисълът да се измъкна, ако ме намерят на другата сутрин с прекършен врат до кон, който си е счупил крака в някоя канавка или лисича дупка?
Все пак го подканям да премине в тръс, признавам, веднага щом се отдалечаваме достатъчно, че звукът да не се чува в имението и да извести някого там. За кратко обмислям дали да не отида във Вълнобор и да разкажа за случилото се на някого… на кого? На архиепископа, който щеше да направи голяма услуга на Ейдън, като ни венчае? Или на Кралицата на крадците, която не си мръдва пръста, ако не й бъде заплатено с парче плът? На последния оцелял бивш градски съветник, който отърва кожата, като отрови двама от някогашните си колеги, за да угоди на Бетани Лорънс?
Няма кой да въздаде правосъдие за смъртта на Ифа, нито има на кого да разчитам да не ме предаде обратно в любящите ръце на годеника ми. Очевидно в мига, когато сложи годежния пръстен на пръста ми, той си присвои контрола над съдбата ми. Някой ден навярно ще мога да взема Мора и Малакай при себе си. Навярно ще са в безопасност. Гади ми се от вина и страх. Бих могла да се върна, да се промъкна в къщата през кухнята. Никой няма да разбере. Но си спомням изражението на Ейдън в театъра и китката ме заболява на мястото, където белезите още синеят. Не. Бягството е единствената ми възможност.
Виждам в далечината светлините на Вълнобор, или поне част от тях: в някои райони цари пълен мрак, там, където почтените граждани са си по леглата, а в други свети, защото техните обитатели изкарват прехраната си по тъмно: пазарът за наемни убийци, кварталът на куртизанките, странноприемниците и танцувалните салони, където се предлагат определен вид развлечения. Но аз няма да ходя по тези места, не. Знам точно накъде съм се запътила, макар и съвсем за кратко. Остава ми навярно около час, докато стигна, и трябва да измисля как да сторя онова, което се налага да бъде сторено.