Чувам шум сред морската зостера вляво, а конят изпръхтява уплашено и се изправя на задни крака. Долавям зловоние на фона на солената вода, нещо се разлага. Луната пробива през облаците, докато се опитвам да успокоя животното, и виждам причината за тази суматоха: наблизо има трупник.
С ниско приведени рамене, сякаш му е много студено, и разкъсани дрехи, от които още тече морска вода, сред която несъмнено е намерил края си. Руса коса се спуска на заплетени вълни край лицето му, а самото лице е сиво-зелено на странната лунна светлина. Устата зее, а на мястото на очите са останали само дупки, самите те изядени от рибите или навярно птиците; сляпо е, горкото създание, горкото чудовище.
Колко е близо до пътя, мисля си — а после осъзнавам, че ние сме се отклонили от пътеката. С един поглед разбирам къде сме кривнали и къде всъщност се намира пътят, не е толкова далеч и се вижда ясно под внезапно показалата се луна.
Откъм трупника се разнася ужасяващо стенание и макар че ми е жал за него, така изгубен, неспособен да намери покой, повече ме е страх. Забивам пети в хълбоците на жребеца и го подканям да ни върне на безопасно място. Препускаме към градските светлини, пренебрегвайки дупките и рисковете, просто безразсъдно бързаме да се махнем.
Слизам от коня на известно разстояние от градски-' те стени, завързвам го за един храсталак и му благодаря. Ако го взема в града, ще е ясно къде съм отишла, а не това искам; освен това не се знае кой може да разпознае любимия жребец на Ейдън Фицпатрик. Като го оставя тук, на кръстопътя, където пътниците се разминават и събират, и се присъединяват към кервани за по-безопасно придвижване, това ще обърка всеки, тръгнал по петите ми. Никой не следи тези върволици, няма списъци с пътуващите, тъй че бих могла да съм навсякъде.
Отправям се към портите и изчаквам шумна компания гуляйджии да излезе от града — някои се прибират по домовете си извън стените, малки ферми и прочее, някои отиват да създават неприятности другаде. Дръпвам каскета на Малакай ниско на челото си, така че лицето ми да е в сянка, изправям рамене и се гмурвам сред групата, забързана в обратна посока. По-висока съм от повечето; старая се да вървя като мъж, да тъпча всичко под краката си, сякаш е мое право; другите мъже отстъпват встрани и скоро съм в самия Вълнобор.
Спирам за малко, за да се ориентирам, а после продължавам по улиците, като се старая да стоя по-далеч от лампи и ярко осветени прозорци и държа лицето си извърнато, главата леко наклонена. Никой не ме заговаря. Тълпите оредяват все повече, когато навлизам по-навътре в богаташките квартали, и най-накрая стигам целта си.
Проверявам дали няма никого наоколо, а после се шмугвам в тясната уличка между две къщи. Стаята, в която бях аз, беше твърде високо, за да се спусна през прозореца, но тази на Бриджид е на първия етаж, а един улук минава точно покрай прозореца й (през който виждам розови дантелени пердета). Той е отворен, за да влиза свежият нощен въздух.
Пак си събувам ботушите и чорапите, завързвам ги към торбата, мятам я на гърба си и започвам да се катеря. Признавам, че съм леко задъхана, когато се претъркулвам през перваза. Не се плаша от физическа активност, но тя обикновено не включва катерене по стените на къщи. Седя на пода няколко мига, опряла гръб в стената. Заричам се да не прибягвам до повече прозорци тази нощ, ако е възможно. Наблюдавам спящата ми братовчедка, сгушена на една страна, с отворена по детски уста, а дъхът й просвирва леко при всяко вдишване и издишване, вдишване и издишване, с различен звук в двата случая. Чудя се дали всички изглеждат невинни, докато спят, дори когато знаеш какво са вършили през времето, в което са били будни?
Когато дишането ми се успокоява, отварям брезентовата торба и измъквам шала. Пропълзявам до леглото на Бриджид и развивам плата, без да докосвам кукличката с ръце. Внимателно повдигам дюшека и пъхам злата малка играчка в пролуката, колкото се може по-навътре. Чак когато отдръпвам ръка, Бриджид се размърдва.
Тя се завърта по гръб и захърква истински — лекото просвирване още се чува, но сега е придружено от гръмовен рев. Каква приятна изненада за съпруга, на когото един ден несъмнено ще бъде продадена, за да подпомогне имперските амбиции на Ейдън. Изчаквам секунда-две, а после здраво притискам длан към устата й.
Очите на братовчедка ми рязко се отварят и аз изсъсквам:
— Здравей, Бриджид.
14
Има само мрак и застоял въздух, скърцане и тракане на колела по пътя, чудатото ритмично поклащане на каруцата, редките изпръхтявания на конете, които я дърпат. Коларят и спътникът му почти не разговарят, а и гласовете им са толкова приглушени, че не различавам думите. До мен лежи твърда фигура, студена въпреки горещината, нехаеща за присъствието ми и при все това доста смущаваща. Горещият, смълчан мрак, неподвижната фигура; за всичко това трябва да благодаря на Бриджид.